Вземам стария хляб, за да го нарежа на филии. Очевидно той е пострадал при снощното нападение и докато говоря, внимателно чистя калта от него:
— Откъде си толкова сигурна? Знаеш, че Душите са доста лукави.
— Лия — докосва ръката ми тя и аз най-сетне вдигам очи и я поглеждам. — Не бях аз.
— Не твърдя, че си била ти или че, ако си била ти, си го направила умишлено. Душите… — тъй като не мога да издържа на погледа й, аз отново се заемам с хляба. — Те обърнаха Соня срещу мен. Соня, която ми беше повече от сестра и в някои отношения я чувствах дори по-близка и от Алис.
Тя пуска ръката ми.
— Аз не съм Соня. Не съм и Луиса, нито Хелене, нито пък Алис.
За първи път долавям неподправен гняв в гласа й. Той ме кара да замълча и да й заговоря по-кротко.
— Знам. И съжалявам, че миналото повлиява новото ни приятелство. Наистина съжалявам.
Тя си поема дълбоко въздух и се обръща с лице към мен.
— Не съм виновна, че се включвам в пророчеството, след като вече са се случили толкова много неща. Моля само за възможност да се докажа, каквато е получил всеки преди мен.
Очите й блестят, ясни и чисти, и в същия миг аз започвам да й вярвам.
Протягам ръце към нея и я прегръщам.
— Имаш право, Бриджид. Дължа ти поне това, както и едно извинение. Съжалявам, задето моето минало с пророчеството и Душите ме е направило тъй недоверчива дори към приятелството.
— Няма нищо — отвръща тя. — Просто ми кажи, че ми вярваш.
— Вярвам ти. Наистина.
Казвам го и наистина го мисля, като пренебрегвам думите, които влетяват неканени в съзнанието ми:
„Щом не си ти, кой е тогава? И какво иска?“
Хрътките са толкова близо, че долавям дъха им. От пътуването си до Алтус помня странния им мирис на влажна козина и остро ухаеща пот и знам, че са поне толкова близо, колкото бяха тогава, когато ни настигнаха до реката, и Димитри пристигна, за да ни пази, докато стигнем до Острова.
Но този път няма да има Димитри. Няма да има и Едмънд.
Сега аз яздя съвсем сама през замръзналата тундра на Пустошта и не нося нищо, освен пелерината на гърба си.
Дори торбата — а вътре е лъкът ми — липсва в този сън.
Пътуването през леда сякаш ще трае вечно, като кошмар, в който все бягаш ли, бягаш, а всъщност не се отлепяш от мястото си. Тропотът на конете, препускащи след Хрътките, се извисява в кресчендо, Душите са готови да ме заобиколят и да ме запокитят в Пустошта за вечни времена.
Почти съм готова да падна, да се предам на бавните изтезания на съдбата си, когато се появява силен вятър. Той шиба лицето ми, във въздуха лудо се завихрят лед и сняг и аз виждам само шията на коня си. Ужас изпълва душата ми, но има и още нещо.
Еуфория, която изригва вътре в мен със съмнителния дар на своята мощ. Пред очите ми се е разпростряла безбрежната Пустош, но се радвам, че поне е спокойна. Не се чува ръмженето на Хрътките, нито трополенето на конските копита. Наоколо цари тишина и за пръв път след смъртта на татко на душата ми е спокойно.
Ала това трае само миг. Само един миг, след който гласът си проправя път през замъгления ми от съня мозък.
Мъча се да го отпъдя от съзнанието си. Да не му обръщам внимание. Дълго работих, докато постигна това състояние на духа, и не ми се ще да изпусна редкия миг дори насън. Но и гласът не се предава. Той не ми позволява да изпитам лукса на незнанието и прави пробив в моя свят е думи, които срутват опората под краката ми.
— Лия! Какво си направила?
27.
— Не разбирам.
Седя до Димитри край гаснещия огън, а съзнанието ми е още замъглено от съня.
Гарет и Бриджид се мъчат да поправят палатките, но аз все още не знам всички факти, за да се чувствам зле поради случилото се.
Димитри ме хваща за ръката.
— Ти стоеше пред палатката с отворени очи и вятърът… Той млъква, а очите му са изпълнени с образи, които аз не мога да видя.
— Вятърът? — тихо го подканям аз.
Той клати глава и си спомня.
— Той… се завихри около теб, събори и накъса палатките, разруши всичко по пътя си.
— Но аз спях — усетих настойчивост в гласа си.
— Да. Обаче това май бе нещо повече от сън.
Започвам да разбирам накъде бие, ставам и се обръщам с лице към огъня.
— Не беше така. Аз спях. Дори сънувах.
Чувам гласа му зад себе си — нежен, но твърд.