— Мисля, че не е така, Лия.
— Ако е тъй, както казваш… Ако съм била извън палатката… Как съм се озовала тук? — питам аз. — Ти беше на пост. Каза, че няма да помръднеш от мястото си.
Отговорът му е прост.
— И не помръднах. Ти мина покрай мен. Отначало се изненадах, но след миг те повиках, защото си помислих, че може би излизаш по лична нужда. Ала ти не отговори. Продължи да вървиш и когато стигна до средата на лагера, вдигна ръце и вятърът задуха.
За миг ми се стори, че виждам всичко като остатъчен спомен, като полузабравен сън. И избледнява.
После мисълта ми се връща към предишните случки, мъча се да си ги спомня в тяхната последователност и съзнанието ми се залавя за късче надежда. Уверена, че не съм виновна, аз тутакси изпитвам облекчение.
— Но при предишните случаи двамата с Гарет стояхте на пост, а не сте ме виждали да излизам от палатката. А в нощта, когато изхвърлиха храната ни, ти всъщност беше при мен, в моята палатка, събуждаше ме от кошмарен сън и Гарет извика.
Димитри навежда глава, раменете му увисват пораженчески, нещо твърде необичайно за него.
— Ти сънуваше, Лия. Мисля, че трябва да се съсредоточим върху това. Призна ми, че кошмарите ти стават все по-лоши, че понякога дори не си сигурна, че сънуваш.
Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми.
— Да, обаче независимо дали съм сънувала, или не, не съм била по средата на лагера и не съм изхвърляла храната ни, поне не до снощи.
Той въздъхва.
— Но ако си била в Равнината, не е ли възможно Душите да са те използвали? Да са насочили изтощението и горчивината ти по спиралата на буйството?
Все още не съм готова да се изправя лице в лице с реалността, за да отговоря на въпроса му.
— Ти каза… — Гласът ми заглъхва, а тялото ми се разтърсва от отблъскващите факти. — Ти каза, че Душите не могат да ме накарат да изляза в Равнината насила, против волята ми.
Искам паузата, която следва, да продължи вечно, защото знам, че думите на Димитри няма да ми харесат.
— Не могат.
Обръщам се към него и предизвикателно вирвам брадичка.
— Е, трябва да са го направили. Аз не желая да пътувам в Равнината. — Изсмивам се на подобна мисъл, ала смехът ми е крехък и неискрен. — Както добре знаеш, избягвам подобни пътешествия, каквото и да ми струва това.
Той не се изправя, а поглежда нагоре към мен от дънера, на който седи.
— Знам, че искаш да ги избягваш, Лия. Но и преди ти казвах, че Душите са по-силни, отколкото можеш да си представиш. Че ще намерят начин да те използват без твоето съгласие.
Поглеждам покрай него към палатките по средата на лагера ни — полегнали на една страна и парцаливи.
— Нямам способността да привиквам в себе си подобна сила.
— Напротив — отвръща той, — имаш. Ти си Заклинателка също като Алис и макар да не си привела в готовност забранената сила, която по право е твоя, сигурно знаеш, че тя е там и те чака. Чака само едно побутване от страховития си господар. При наличие на подходяща мотивация, лесно би могла да го направиш — водата, храната, палатките.
— Значи твърдиш, че съм била аз. — Отново се обръщам на другата страна. — През всичкото време.
Не го чувам да става, ала в следващия миг усещам топлината на ръцете му около раменете си, когато той застава зад мен.
— Не ти. Не съвсем. Не си била ти в същата степен, в която не беше и Соня по пътя към Алтус.
Вместо да успокои нарастващата тревога в душата ми, споменаването на Соня ме разгневява.
— Със Соня ли ме сравняваш? Сравняваш това… тази злоупотреба със силата ми с нейното предателство?
Той объркано измънква.
— Защо правиш всичко толкова трудно? Каквото и да стане, то няма да се промени поради факта, че го отричаш, Лия. Трябва да признаеш случващото се, ако имаш и най-малката надежда, че ще се пребориш с него.
Той вдига ръцете си във въздуха и се отдалечава, после отново се връща назад.
— Искаш от мен да застана тук и да заявя, че не ти си съсипала лагера ни. Че не твоята заклинателска сила е разхвърляла вързопите и бохчите ни из целия лагер, опитала се е да унищожи храната ни, нашите палатки. Е, нямам намерение да те лъжа. А ако искаш, дай воля на гнева и възмущението си, но едва ли ще е от полза. Няма да можеш да ме прогониш. Аз все още съм тук, Лия. И винаги ще бъда, както вече обещах.
Той се отдалечава и в същия миг решимостта ми рухва. Пускам одеялото на земята и се втурвам след него, дърпам го за ръкава, докато накрая той спира и се обръща с лице към мен.