Има толкова неща, които искам да му кажа, ала те не могат да се изразят с думи, а след всичко, което се случи, аз се чувствам твърде слаба, за да ги извикам силно на глас. Вместо това казвам единственото, което трябва, за да потвърдя всичко, казано от Димитри досега, защото е разумно.
— Заяви ми, че ще имам нужда от „подходяща мотивация“, за да бъда използвана от Душите. — Вдигам длани към небето. — Каква мотивация бих могла да имам?
Той свива рамене и простичко отговаря:
— Изтощена си. Примирила си се. Тук няма тайни, Лия. Виждаме го в очите ти и никой не те укорява. Всеки би се уморил да се бори, ако през главата му е минало толкова много. Ако е загубил и преживял онова, което си загубила и преживяла ти.
Взирам се в очите му с желанието да го накарам да повярва на думите ми.
— Но нима съм престанала да се боря? Не съм! Нима не ме виждаш как ден подир ден яздя към Лондон и към твърде вероятния край на своя живот?
Чувам отчаянието в гласа си.
Той ме придърпва към себе си.
— Никой не се съмнява, че се бориш с всички сили докато спиш, през часовете, когато можеш да не мислиш за нищо, не е ли възможно една малка част от теб да излезе на свобода? Да сложи край на борбата независимо от всичко?
Думите му са израз на една истина, която аз не смей да разкрия.
— Не знам. — Гласът ми трепери и аз се мъча да се успокоя, после се отдръпвам и го поглеждам в очите. Но какво повече бих могла да направя, за да се защитя, другите от действията на Душите? Не мога да съм будна във всеки миг от денонощието. Няма да издържа дълго. Остават ни поне още четири дни, докато стигнем до Лондон, и то при положение, че яздим много бързо и без прекъсване. Веднага щом пристигнем, ще трябва да сложим всичко в ред за пътуването си до Ейвбъри. Какво да правя през всичкото това време?
Той ме хваща за ръката.
— Ще се оставиш в моите ръце.
Възразявам, ала той не ме оставя да довърша.
— Идва време, когато всеки трябва да се довери на някого, Лия. Дори ти. — Той продължава и аз с изумление усещам как сълзите напират в очите ми. — Довери ми се. Аз ще пазя съня ти и ще те будя, щом нещо не е наред.
Въздъхва.
— Никак не е безопасно. Не мога да те закрилям в Равнината, щом не съм там. Но мога да чакам и да следя за всичко в този свят и да те събудя, щом това се налага.
Не му казвам, че планът му няма да помогне. Преглъщам страха си пред вероятността да му се доверя. Да се доверя на когото и да е. Преглъщам и отново търся закрила в обятията му.
Защото той има право. Разполагаме единствено с това.
На следващия, по-следващия и третия ден прекосяваме гори и поля в Англия. Толкова много са полята, дърветата и фермите, че преставам да ги броя. Виждам ги като през мъгла, защото физическите ми сили са източени от безсънните ми, изпълнени със съновидения нощи.
Извиненията ми към Бриджид биват посрещнати с топла прегръдка. Нейното благородство вътрешно ме засрамва, тъй като аз не простих толкова бързо на Соня, и внезапно ме обзема желание да изживея отново онзи миг в Алтус, когато Луиса, Соня и аз стояхме на скалата и съзерцавахме морето. Бих искала времето да се върне обратно и отново да се изправим на онази скала. Ако това станеше, ще ми се да мисля, че бих прегърнала Соня така, както Бриджид прегърна мен сега.
Всяка нощ Гарет пази лагера, а Димитри ме наглежда, докато спя. Чувствам се зле, че заради мен са променили реда в лагера, ала Гарет продължава да се усмихва все тъй ведро като преди, въпреки че може да подремва само сегиз-тогиз, по време на почивките ни през деня. Двамата е Димитри се отнасят към мен с малко повече нежност от преди. Търся в очите им следи от гнева и негодуванието, които, мисля си, би трябвало да изпитват. Та нали тъкмо заради мен спим в палатки, чийто брезент пропуска дъжда? Тъкмо заради мен се налага да чистим хляба си от калта.
Въпреки това обаче очите им излъчват само обич и тревога за мен. Тяхното великодушие ме кара да усещам слабостите си още по-силно и през по-голямата част от и без това оскъдното си съзнателно време мразя себе си и размишлявам върху многобройните си недостатъци.
С отминаването на дните всичко ми става безразлично. За пръв път, откакто открих белега върху китката си, с часове, а понякога и с дни не намирам сили в себе си да се притеснявам за пророчеството и моето място в него. Тогава ми се струва, че ще се радвам да видя неговия завършек със Самаил, управляващ нашия свят в мрак, точно толкова, колкото и да видя Самаил, прогонен завинаги от него.