Сякаш вече не ме интересува толкова много по какъв начин ще свърши всичко. Само да свърши.
Искам да вярвам, че успявам да скрия нарастващото си чувство на безгрижие зад обичайни разговори и пресилени усмивки, ала и в това не съм сигурна. Вече не се доверявам на възприятията си за каквото и да е. Но дори това не ме занимава. Примирявам се със съдбата си, каквато и да е тя.
На осмата нощ от пътуването ни вече съм свикнали да оставам будна дълго след като Бриджит си ляга и Гарет е поел поста в другия край на лагера. Няма да мога да отлагам заспиването си до безкрай. Ала всеки час, прекаран на топло около лагерния огън с одеяло на раменете, е час по-малко с Душите, които ме преследват в съня ми. Взирам се в пламъците, а съзнанието ми е сковано от ужас.
— Ето, вземи си от това. — Виждам с периферното си зрение как Димитри се приближава и ми подава димяща чаша чай.
Той сяда на земята до мен.
— Ще ти помогне да заспиш.
Вземам чашата, но не отпивам от нея.
— Не искам да спя.
Димитри въздъхва. Въздишката му е дълбока и уморена и за миг съжалявам, че му създавам тревоги.
— Трябва, Лия. Имаш още много работа и трябва да си силна за това, което предстои.
Хвърлям му остър поглед.
— Аз съм силна.
Той се пресяга и взема ръката ми в своята. Започва да говори, а гласът му е пропит с нежност и тъга.
— Просто се стремя да се грижа за теб в миговете, когато на теб ти е трудно да се грижиш за себе си.
Мъката засяда в гърлото ми и аз стискам ръката му.
— Извинявай. Просто…
Въпреки че се взирам в огъня, усещам погледа му върху себе си.
— Какво има?
Обръщам се към него с желанието да потъна в дълбините на тъмните му очи.
— Страхувам се да заспя. Сънищата ми… ами, те ме плашат, Димитри.
— Разкажи ми. Разкажи ми за сънищата си, за да се поразтовариш от бремето си.
Аз се двоумя и се чудя докъде да споделя, внезапно решавам да му разкажа всичко докрай.
— Те ме преследват — прошепвам толкова тихо, че сама се чудя дали съм изрекла думите на глас.
— Кой те преследва?
Вторачвам се в чашата си, сякаш плътната течност в нея ще ми помогне да му разкажа за демоните, които ме гонят в сънищата ми.
— Душите. Хрътките. Самаил. Всички.
Димитри сключва пръсти около моите и взема чашата от ръката ми. Поставя я на земята до краката ми и ме придърпва в обятията си, като намества главата ми под брадичката си.
— Това сънища ли са? Да не би Душите да те подтикват да пътуваш в Равнината, докато спиш?
Заравям глава в гърдите му и миризмата му ми навява спокойствие. Тя е смесица от аромат на дърво, мирис на дим и мразовит пролетен въздух.
— Не мисля, че пътувам. Но все пак сънищата ми сякаш не са обикновени съновидения.
— Какво искаш да кажеш? — гласът му се изтръгва дълбоко от гърдите, той изръмжава току до ухото ми.
— Трудно е за обяснение. Не усещам да съм в Равнината и все пак, колчем сънувам Душите, те са все по-близо до мен. А аз по някакъв начин съм сигурна, че с всеки изминал ден те все повече ще се приближават и че ако някога им се разреши да ме хванат, в съня ми или извън него, аз никога не ще се събудя. Ще остана в Пустошта за вечни времена.
В първия миг не казва и дума и аз се питам дали най-после не съм загубила разсъдъка си. Дали не обмисля как да реагира на моята лудост. Но после той си поема дълбоко дъх и заговаря с кротък глас:
— Те не могат да те отведат в Пустошта, докато не заловят душата ти в Равнината, а ти не мислиш, че пътуваш, нали така?
— Да.
— Тогава… какво? Щом не мислиш, че пътуваш, защо се опасяваш, че ще те заловят и ще те прогонят в Пустошта?
Боя се от страховития му глас. Ето защо се колебая да го попитам — ами ако той вече не ми вярва? Ами ако се съмнява в решимостта ми да затворя Портата? Мисля си за Джеймс, за нежеланието ми да споделя всичко с него и последиците от това. Нямам желание да обрека Димитри на същата съдба? Да забия клин помежду ни, защо то не може да проявя докрай в своето собствено „аз“ в негово присъствие?
Отдръпвам се и го поглеждам.
— Понякога ми се струва, че са вътре в съзнанието ми. Сякаш нищо не е такова, каквото изглежда отвън, сякаш те ме манипулират, за да работя за тяхната кауза. Сякаш всичко, което приемам за истина, е само плод на въображението ми и аз никога не мога да съм напълно сигурна в реалността, която ме заобикаля. Това ме кара да се замисля за баща си и пропадането му в Равнината. Сега разбирам защо е бил уязвим към Душите, приемащи образа на моята майка.