Очите на Соня блестят от неизречените въпроси.
— Какво е то?
— Обредът също беше там, написан върху стената на една пещера, където очаквахме да открием Камъка.
— Какво означава това „очаквахме“? — С изненада чувам гласа на Хелене, бях забравила неповторимо ниската му тоналност. — Не успяхте ли да намерите местоположението му?
Аз кимам и започвам да разбирам колко е трудно да схванеш случилото се, ако самият ти не си бил в Локру.
— Накрая успяхме. Разбирате ли, Бриджид го държеше у себе си, за да го пази.
Забелязвам, че останалите момичета гледат Бриджид с подозрение и това не е игра на въображението ми, ето защо свеждам очи към китката й, покрита от ръкава на ризата.
— Би ли… — Отправям взор към нея, като се надявам да не забравя, че съм й приятелка. — Имаш ли нещо против да им го покажеш?
Тя кима и навива маншета си нагоре.
Соня и Луиса леко се навеждат напред, за да виждат по-добре, като в същото време се стараят да не проявяват неучтивост. Когато белегът се разкрива целият, аз повдигам леко ръката й и им го посочвам.
— Виждате ли? Също като вашите е. Татко я е открил преди много години и е поставил бащата на Бриджид за пазач на каменните грамади. Казал на Бриджид, че ние ще дойдем за Камъка, и тя го скрила в очакване на появата ни.
Известно време всички мълчат. Малко по-късно тишината се нарушава от тихото мърморене на леля Върджиния.
— Значи това е то. Ключовете. Камъкът. Обредът. — Взира се в очите ми. — Всичко си е на мястото.
Поклащам глава, но не желая да им казвам онова, което научих малко след като се завърнах от Шартр.
— Не всичко.
— Какво още има? — свива рамене Луиса.
Поглеждам ги една по една, като се мъча да намеря думите и се стремя да не проявявам ината си, а веднага да им обясня всичко. Няма по-безобиден начин да им го съобщя.
— Алис — изричам простичко, най-после готова да ликвидирам и последната тайна помежду ни. — Според липсващата страница Бранителката и Портата трябва да работят заедно, за да попречат на Самаил да влезе заедно с Обреда на Падналите.
Правя пауза.
— Което означава, че ще ни е нужна Алис.
В първия миг ми се струва, че не са ме чули. Никой не казва и дума. Никой не помръдва. Накрая пак Луиса нарушава мълчанието.
— Алис ли? — Смехът й е остър и недружелюбен. — Е, със същия успех можеш да очакваш помощ и от Кралицата майка. Всъщност бих казала, че с нея дори ще имаш по-голям шанс!
Нейната реакция ме плаши. Но не мога да спра точно сега. Ако ще започваме отначало, трябва да им разкажа всичко. Ако искаме да се надяваме, че ще подновим приятелството си, трябва да съм искрена с тях.
— Опасявам се, че и това не е всичко.
Соня пристъпва напред.
— Какво искаш да кажеш?
Поемам си дълбоко дъх.
— Алис трябва да ни помогне, и то до първи май. Тогава е навечерието на Белтан.
Хелене премества погледа си върху огъня в камината.
— Но това е… — Отново обръща глава и ме поглежда в очите.
Аз кимам.
— Само след четири седмици.
Пожелавам лека нощ на Соня, Луиса и Хелене, поверявам Бриджид на техните грижи и оставам в салона с леля Върджиния и Димитри. Имаме да обсъждаме много въпроси и дори да се надявам да възобновя приятелството си със Соня и Луиса, трябва лично да се погрижа за някои неща.
Разказваме на леля Върджиния за Бриджид и баща й, за задната стена в пещерата, върху която са издялани словата на Обреда, за пътуването ни до Лондон и за всички предизвикателства по пътя. Очаквам да остане изумена или поне объркана, когато чуе как Душите използват силата ми, ала тя само кима с разбиране.
— И на мен причиняват страдания. Всъщност мисля, че ние всички сме засегнати от тях, макар че момичетата са млади и ефектът върху тях не е толкова очевиден.
— Какво искаш да кажеш, лельо Върджиния? — питам аз и се старая да си представя всичко, което може да им се е случило в мое отсъствие. — Какво е станало?
Тя маха с ръка и отпъжда тревогата, която се чете в гласа ми.
— Преследват ни в съня ни, изкушават ни да пътуваме в Равнината.
Клатя глава.
— Всичките ли?
— Да, всяка в различна степен. — Тя се двоуми, сякаш се опитва да реши дали да продължи. — Соня понася най-голямата тежест, но вярвам, че владее положението.