Не казвам на леля ми, че ако се съди по външния й вид, тъкмо тя понася най-голямата тежест — леля Върджиния изглежда с десет години по-стара, отколкото преди месец.
Знам, че няма да признае колко тежка е борбата, която води, колко й е трудно, затова насочвам мислите си към Соня.
— Откъде си сигурна, лельо Върджиния? Откъде си сигурна, че Соня владее положението?
Още щом думите се отронват от устата ми, аз се чувствам виновна заради проявеното недоверие, ала не мога да не задам въпроса, защото иначе става още по-опасно за нас.
Въздишката й не е плод на раздразнение, а на тъга.
— Тя се бори с тях с всичките сили, които са й останали. Тя те обича. Дори сега ти си за нея най-скъпата й приятелка. Иска само да ти помогне. Да изкупи предишното си предателство. Мисля, че по-скоро би умряла, отколкото отново да премине на страната на Душите.
— Добре — кимам аз.
Просто едва се сдържам тутакси да изтичам при Соня. Да й се извиня и да я помоля да ми прости. Да разбера какво трябва да сторя, за да й помогна. Но това ще почака, защото има още нещо, което трябва да обсъдим тази нощ.
— Открихме начин — захващам аз, като бързо хвърлям поглед към Димитри, преди отново да се обърна към леля си. — Начин да държим Душите на разстояние, за да мога да си почина.
Тя повдига вежди в очакване да продължа.
— Това е… Така де… — Усещам, че се изчервявам, и мислено се укорявам, задето се държа като глупава ученичка, след като става въпрос за съдбата на света. — Димитри остана при мен. През нощта. Прави го, за да е сигурен, че докато спя, няма да върша неща под въздействието на Душите.
— Бих искал да продължа да го правя и в Милторп Менър, докато изпитанието свърши, заради нея и заради всички в къщата — добавя Димитри. — Знам, че не е прието, но ви давам думата си, че през цялата нощ ще седя на стола до леглото на Лия. Нищо повече.
Отначало леля Върджиния не казва нищо. Взира се в нас, сякаш й говорим на съвършено непознат език. Накрая леко поклаща глава и ни гледа така, сякаш не сме с всичкия си.
— Ще останете тук ли? В стаята на Лия? — Тя изпъва снага. — Добре ми е известно, че пророчеството създаде някои неприемливи ситуации, но не е възможно да разреша такова нещо, господин Марков. Излагате на риск доброто име на Лия и колкото и да съм убедена, че ще спазите обещанието си, това би било твърде неудачно. Има опасност репутацията й никога да не се изчисти!
Известно време аз стоя изправена, после падам на колене пред нея и вземам ръцете й в своите.
— Лельо Върджиния, нали знаеш, че те обичам като собствена майка?
Тя се позамисля, преди да кимне, и дори ми се струва, че в очите й проблясват сълзи.
Старая се да говоря с по-мек тон.
— Тогава сигурно ти е известно, че го казвам с най-голямо уважение, но аз… — Въздъхвам с почуда, защото не съм очаквала, че ще е толкова трудно да й се възпротивя. — Да, аз не моля за разрешението ти. Милторп Менър винаги ще бъде твой дом. Винаги. Но аз съм господарката тук и се опасявам, че в този момент трябва да настоявам. Димитри се погрижи за моята безопасност, и то нееднократно… Не съм в състояние да продължа борбата, без да си почивам, а не мога да си почивам, без да има някой, който да бди над мен. Ти сама каза, всички сме под натиск. При тези обстоятелства мисля, че ще е разумно да помолим Димитри да живее в нашата къща за доброто на всички нас.
По лицето на леля Върджиния разбирам, че е наранена, и остра болка пронизва сърцето ми. Но аз вече не съм дете. Участвах в множество битки. Загубих много. Имам право да говоря от свое собствено име.
Друг начин няма.
Тя става и въздъхва.
— Много добре. Както казваш, ти си господарката на Милторп Менър. — В гласа й няма обида, а умора и тъга. — Ти решаваш.
Тя излиза от стаята, без да каже и дума повече, и аз се питам защо не съм доволна от възможността най-после да мога сама да избера по кой път да тръгна. Да вземам решенията си без намесата на друг.
Да, онова, което изпитвам, не е задоволство, а страх. Страх, че не разполагам с достатъчно способности, за да вземам самостоятелни решения, които да са ясни за всички.
И опасение, че моите решения биха могли да доведат до унищожението на всички нас.
30.
— Удобно ли ти е?
Димитри ме наблюдава от стола до леглото ми, като преди това ме е целунал целомъдрено по челото и ми е подпъхнал завивката под брадичката като на бебе. В тона му няма нищо греховно, но дори сега, когато на главите ни тегнат толкова много грижи, намирам леко разкопчаната му риза и отпуснатата му поза за опасно привлекателни.