Кимам.
— Да, благодаря. Но усещам вина, задето ще прекараш нощта на този стол, колкото и да се опитваш да направиш преживяването приятно.
Той се ухилва и се потупва по коляното.
— Е, има достатъчно място и за теб, ако ти се прииска да смениш гледката.
Става ми хем приятно, хем страшно, че може да се шегува тъй неподходящо, и то когато на карта е заложено толкова много. Но отвръщам на усмивката му с усмивка.
— Леля Върджиния едва ли ще го одобри.
Той трогателно въздъхва и се намества на стола си.
— Много добре тогава. Отпусни се.
Затварям очи и се успокоявам само при мисълта, че той е до мен. В стаята е топло, леглото ми е безкрайно меко в сравнение със земята, на която спях през последните десетина дни. Всичко наоколо сякаш е устроено да ми действа сънотворно и не след дълго заспивам.
Но този път, не знам защо, аз не сънувам.
Димитри си почива в стаята, която леля Върджиния е приготвила за него, и аз мога само да предполагам, че Луиса и останалите момичета все още се готвят да започнат деня. Накрая ще се наложи да разговарям с Луиса, но в момента мисълта ми се върти около Соня, така че се спирам пред вратата на стаята й и вдигам ръка да похлопам.
Чудя се дали ще може да ми прости. Дали всичко ще бъде отново както преди. Но въпросите ми няма да намерят отговорите си в коридора и аз се заставям да почукам, преди да съм се разколебала.
— Рут, дали не би могла да…
Вратата се отваря по-бързо, отколкото очаквам, и Соня застава в рамката й, на лицето й е изписано удивление, а неизказаното изречение увисва във въздуха.
— Лия! Аз… Влизай! — Тя се отдръпва назад и отваря широко вратата.
Пристъпвам през прага и се чувствам смутена пред нея — за първи път, откакто се запознахме в озарената от свещи стая, където навремето провеждаше сеанси.
— Извинявай. Безпокоя ли те?
Тя тихо се смее.
— Ни най-малко. Помислих, че е Рут. Луиса вече не чука, а ти… — Гласът й заглъхва.
— Вече не те спохождам — довършвам вместо нея аз.
Тя кима бавно.
Посочвам с ръка към един стол пред камината.
— Може ли?
— Разбира се.
Приближава се да се настани до мен и аз си спомням как се втурвах в стаята и се тръшвах на леглото й, без да се церемоня. Тогава Соня седеше до мен и прекарвахме дълги часове заедно — разговаряхме, крояхме планове, безпокояхме се. Пронизва ме тъга, задето тъй често трябва да изгубим нещо, та да осъзнаем неговата истинска стойност. Горещо желая да се върна назад и отново да си споделяме, този път с повече разбиране.
Гледам към ръцете си, не знам как да започна.
— Соня…
Вдигам глава и срещам погледа й.
— Извинявай.
Лицето й не изразява нищо, чувствата й остават скрити за мен.
— Ти вече ми се извини, Лия. Неведнъж.
Кимам.
— Така е, но дори тогава сякаш частица от мен не беше склонна да ти прости.
— Напълно обяснимо е. Онова, което направих, бе непростимо.
В душата й сякаш има жива рана и болката от нея избива в гласа й.
— Не биваше да става така. — Пресягам се да я хвана за ръката. — Онова, което аз направих, бе непростимо. Не уважих приятелството ни и множеството жертви, които ти направи в негово име. Не отвърнах на отстъпките, които с готовност правеше за мен, със същата толерантност. И което е най-лошо от всичко…
Аз си поемам дълбоко дъх със съзнанието, че в следващите ми думи се крие най-много истина:
— Не бях до теб, когато ти имаше най-голяма нужда от мен.
— Същото може да се каже и за мен. Дните, в които пътувахме през горите към Алтус… — Гласът й е тих, а очите й са ясни, дори когато си припомня. — Наистина, едва си ги спомням. Едва по-късно разбрах, че се е налагало да стоиш будна, за да не позволиш на Душите да те използват като тяхна Порта. Онова бе мое дело, дори не бях в състояние да бъда до теб в страданието ти.
Мълчим и си спомняме ужасяващите дни и нощи, когато и двете бяхме безсилни пред Душите — Соня покрай своя неосъзнат съюз с тях, а аз покрай страха, че ще ме използват, докато спя.