Но миналото си е минало и такова си остава. Чака ни още много работа, за да се връщаме към него, така че аз поглеждам към Соня и се усмихвам.
— Съжалявам, че не ти бях по-добра приятелка, Соня. Но ако можеш да ми простиш, бих искала да започна отначало. Да бъдем такива приятелки, каквито бяхме навремето.
Тя се навежда към мен и ме прегръща.
— Не желая нищо повече от това.
Прислугата шушука, когато се отправям към трапезарията, това не е плод на въображението ми. Макар двамата с Димитри да направихме всичко възможно да опазим в тайна факта, че е прекарал нощта в моята стая, все някой ни е видял, неизбежно е.
Момичетата вече са насядали около масата — всички с изключение на Соня, която още се облича. Настанявам се до Бриджид, като се опитвам да не обръщам внимание на косите погледи на прислужницата, докато сипва храната в чинията ми. Ще трябва да обясня присъствието на Димитри, ала не мога да го направя пред персонала, така че седя стоически, наблюдавам ги как сервират и си казвам, че колкото по-дълго съм сред лондонското общество, толкова по-малко ми се нрави то.
— Добре ли спа, Лия? — сепва ме гласът на Бриджид, който прекъсва мислите ми; обръщам се с усмивка към нея.
— Да. Всъщност твърде добре. А ти?
Тя се усмихва.
— Прекрасно е да спиш отново в легло, въпреки че за мен беше удоволствие да прекарвам нощите по пътя на открито.
— Разбирам те.
Колебая се за миг и се мъча да измисля начин, по който да отворя дума за Димитри, после решавам да говоря направо. Вдигам ръка с чашата чай в нея и уж разсеяно изричам:
— Сигурно сте чули, че Димитри ще живее у нас.
Те се споглеждат и става очевидно, че присъствието на Димитри в къщата е било тема на разговори още преди аз да се появя на масата.
— Бриджид ни каза, че ще се грижи за теб — изрича най-после Луиса. — За да не могат Душите да те използват, докато спиш.
Кимам с благодарност, че Бриджид е проправила път за новината, която им съобщавам.
— Змийският камък на леля Абигейл е студен, а без неговата сила аз съм по-уязвима, отколкото бих искала да призная. За наше общо добро Димитри ще остане тук, въпреки че прислугата ще шушука, бъдете сигурни.
Луиса се смее и махва с ръка.
— Пфу! Ни най-малко не ме интересува какво мисли прислугата! Желанието ми е всички ние да оцелеем до края на пътуването си. Ако присъствието на Димитри увеличава тази вероятност, изцяло го подкрепям!
Вече съм обяснила положението на Соня, но чакам мнението на Хелене и Бриджид.
— Имате ли възражения?
Бриджид се усмихва.
— Ако имах възражения, щях да ги оглася много по-рано.
Обръщам глава към Хелене.
— Хелене?
Тя мръщи вежди и търси подходящите думи.
— Мисля, че баща ми не би го одобрил.
От Луисините пухкави устни се изтръгва остър смях, тя се взира в Хелене.
— Твоят баща ли? Че кой ще му каже? Докато изпратиш писмо до Испания и получиш отговор от там, всичко ще е свършило!
Хелене изпъва гръб. Внезапно приема педантичен вид, макар да не бях забелязала тази й черта преди.
— Да, така е, но и да не разполагам с достатъчно време да го уведомя, не означава, че няма да се подчиня на желанията му.
Луиса въздъхва.
— Фактът, че искаш да уважиш възгледите на баща си, е достоен за възхищение, Хелене. — Внезапно млъква и се взира в тавана, докато обмисля следващите си думи. — Всъщност това не е вярно. Според мен това е смехотворно и тесногръдо. Но моето мнение е друга тема.
Усещам как замалко ще се разсмея истерично, неудържимо, а Луиса продължава.
— Проблемът е, че тук се засягат по-важни неща, не си ли съгласна? Като например въпросът за нашето оцеляване — и тя започва да ги отброява на пръстите на ръката си, — съдбата на нашите души, бъдещето на човечеството. Такива работи. Гласувам Димитри да остане.
Тя поставя дланите си на масата, което показва, че това е краят на обсъждането, и поглежда Хелене право в очите.
— И понеже, както разбрахме, останалите са съгласни, опасявам се, че ти губиш по точки.
Опитвам се да остана сериозна, докато Хелене се извинява и става от масата, като през цялото време държи брадичката си високо вдигната. Щом стъпките на Хелене заглъхват надолу по коридора, Бриджид избухва в смях. С мъка се сдържам да не я последвам.
— Не мислите ли, че някой от нас трябва да отиде при нея?