Луиса отпъжда въпроса ми с махване на ръка и отпива от чая си.
— След час ще го е забравила. Довери ми се, двете със Соня вече знаем как да се оправяме с Хелене.
31.
Малко се изненадвам, когато леля Върджиния решава да ни придружи на разходка из града, но двете с Хелене изостават от групата ни и започвам да разбирам. Те вървят една до друга в дружно мълчание и осъзнавам, че покрай живота с Алис леля ми се е научила да разбира хора като Хелене. Хелене може и да не притежава тъмната природа на Алис, но се изолира от другите по същия начин. За леля ми е напълно естествено да полага специални грижи за нея, а аз съм й благодарна за благия й характер.
По улиците на Лондон цари характерната предобедна блъсканица. Трополят карети, хората бързат насам-натам. Двете с Луиса вървим заедно, най-отпред са Соня и Бриджид, които непринудено разговарят, докато Соня й показва забележителностите.
— Хубаво е, че отново си тук, Лия. — Усещам усмивката в гласа на Луиса и се обръщам да я видя на лицето й. — Върна се все пак, нали?
Думите й ме изпълват с такава тъга, че не съм в състояние да отвърна на усмивката й с усмивка.
— Да, май наистина съм се върнала. Но…
— Какво има, Лия? — пита мило тя.
Заглеждам се в паважа, по който стъпвам.
— Бях толкова наранена, толкова ужасена от предателството на Соня. А когато двете с нея се върнахте от Алтус, изглеждахте по-близки от всякога. Като погледна назад, виждам, че е било чиста лудост да се съмнявам в лоялността ти, но тогава чувствах, че трябва да се боя от всекиго около себе си. Можеш ли да ми простиш?
Тя се пресяга и стиска ръката ми.
— О, Лия! Такова си глупаче! Не трябва да се извиняваш. Просто ми кажи, че си се върнала, че ние сме отново налице и всичко ще остане далеч зад нас.
Аз също стискам ръката й, усмихвам се с благодарност и се чудя на иронията как заради едно тъй мрачно нещо като пророчеството съм срещнала такива рядко ценни за мен приятелки.
— А сега — предлага тя и тъмните й очи засияват, — разкажи ми всичко, което съм пропуснала.
През следващите двайсет минути, докато отминаваме магазини за дрехи и сладкарници, аз й разказвам: за Локру и как открихме Камъка; за Обреда и как слънцето пада върху него един-единствен път в годината по време на пролетното равноденствие; за опасенията си, че Алис няма да ни помогне, и как се чудя какво да сторя, ако получа отказ от нейна страна.
— Но как всички тези неща се обединяват в същинската церемония? — пита накрая Луиса.
Тъкмо се готвя да й отговоря, когато Соня, далеч напред с Бриджид, вика към нас:
— Ще влезем в шапкарския магазин!
Помахвам им с ръка.
— Влезте. Ние продължаваме.
Те изчезват в една от многото врати покрай тротоара и аз отново се обръщам към Луиса:
— Отначало не разбирах. Ала колкото повече си мисля за това, толкова по-просто ми се струва.
Луиса мръщи вежди и се съсредоточава.
— Е, вероятно и аз ще трябва да помисля малко повече.
Смея се шумно.
— В последната страница на пророчеството пише, че трябва да се върнем в утробата на змията. Ясно е, че става въпрос за Ейвбъри. Ти и останалите ключове сте родени наблизо. В пророчеството се намеква, че всичко е тръгнало тъкмо от там, така че трябва да се върнем на същото място, за да го завършим. Утробата явно е самият център. Ако това е наистина свещено място, силата му ще е съсредоточена в центъра му, също както кухината в Шартр имаше своето специално значение.
Стигаме до шапкарския магазин и заставаме пред витрината. Гледаме как Соня и Бриджид се смеят и пробват няколко огромни шапки. Нагласяват си ги една друга на главите и се кикотят, докато собственикът им мята погледи.
— Ами онова… как се наричаше? „Огненият кръг“? — пита Луиса.
— Мисля, че сънувах нещо, което ми подсказваше за този кръг.
За миг ми се струва, че във витрината се отразяваме не ние двете с Луиса, а огънят вътре в кръга от сънищата ми. Странният напев. Забулените с качулки фигури.
— В него хора припяват около огъня, а Камъкът е поставен на върха на нещо високо, вероятно за да улови първите слънчеви лъчи на Белтан. — Обръщам се да я погледна и в същия миг леля Върджиния и Хелене ни настигат. — Според мен тъй трябва да е.
Луиса мрачно кима, а Хелене се взира през стъклото в Соня и Бриджид, които връщат две шапки на мястото им и тутакси грабват други две, за да ги мерят.