А после устата му се притиска към моята. Езикът му се плъзга между устните ми и аз се изгубвам в топлината на нашата целувка, а подът на стаята се люшва под мен. Ръцете ми се вдигат, сякаш имат свой собствен живот, милват широките му плещи и в един момент аз решавам, че не са ми нужни завивки, нито дрехи, които да разделят трескавото ми тяло от неговото. Всичко се разпада, когато срутваме границите помежду ни, ограниченията, поставени от леля Върджиния и самото общество. Не съществува нищо друго, освен напора на тялото му към моето.
После Димитри се отдръпва с лек стон и сяда в леглото. Диша тежко и забързано.
Не се налага да го питам защо го прави и не казвам нищо, докато не се съвземе. Възползвам се от паузата, за да отпъдя разгорелия се в утробата ми огън, да оставя главата си да се проясни от мъглата на желанието, обзела цялото ми съзнание.
Когато гърдите на Димитри вече се вдигат и спускат по-равномерно, леко го докосвам по гърба.
— Извинявай. Трудно е да се сдържаш, нали?
Той се обръща и ме поглежда, очите му не изразяват нищо.
— Думата „трудност“ не може да опише самообладанието, което трябва да притежавам, за да стоя на разстояние от теб, когато си наблизо, Лия.
Усмихвам се и изпитвам странно удоволствие от усилията, които той полага, за да поддържа дистанцията.
— Не искам да си отидеш — казвам. — Мислиш ли, че ще ти стигне самообладанието да полежиш до мен в леглото? Просто да лежиш до мен и нищо повече?
Той се изляга до мен и поставя глава на възглавницата до моята.
Лукаво се хили.
— А ти?
Тихо се смея.
— Ще ми бъде поне толкова трудно, колкото и на теб. Но в момента не съм готова да остана насаме с мислите си, уверявам те.
Когато протяга ръка да ме помилва по лицето, очите му гледат сериозно.
— И какви са тези мисли?
Поемам си дълбоко дъх.
— Продължавам да се опитвам да се сетя за нещо, все едно какво, та да отклоня Алис от пътя, който е избрала. Не мога да отлагам повече. Утре трябва да я видя.
Той вдига глава.
— Толкова скоро?
— Длъжна съм. До Белтан остава по-малко от месец, а има толкова много работа, преди дори да си помислим за тръгването. Освен това нима е от значение дали ще е утре, вдругиден или после? Искам да свърша с това.
— Ще дойда с теб — кима той.
Поглеждам го в очите и се усмихвам.
— Това е нещо, което трябва да свърша сама, Димитри.
Той понечва да ми възрази и аз вдигам ръка да го спра.
— Знам, че искаш да ме закриляш. Знам. Но тя е моя сестра.
Той стиска зъби и погледът му помрачнява.
— Много е опасно.
— Не е. Следващата битка ще се води при Ейвбъри и из Равнините на Отвъдните светове. — Протягам ръка, за да отпъдя тревогата, изписана на лицето му. — Нима не виждаш? Най-после разбрах защо Пазителите не ни преследваха, когато тръгнахме от Локру.
Изчаква да му обясня.
— Защото те знаят, че нямам по-голям враг от самата себе си. Без силата, съсредоточена в змийския камък на леля Абигейл, аз си оставам слаба, каквато винаги съм била. Няма нужда да се изпращат Пазители по петите ми. Не и сега, когато съществува възможност да им свърша работата, като сама премина на тяхна страна.
Тъмна сянка се спуска в погледа му миг преди да ме притисне до себе си и да зарови лице в косата ми.
— Никога няма да преминеш на тяхна страна, Лия. Няма да те пусна.
Аз не отговарям, понеже няма да спечеля нищо, изричайки думите, носещи се в ума ми като дим във въздуха: „Ако само имаше властта да решаваш.“
32.
На следващата сутрин чакам Алис пред хотел „Савой“. Тъй като се притеснявах, че може и да ми откаже, не съм я уведомила за желанието си да се срещна с нея, затова сега стоя с гръб към каменния зид на сградата и я чакам да се появи, което несъмнено ще стане. Алис никога няма да остане в стаята си в такъв хубав ден. Пролетта най-после е дошла и в Лондон и в този ден небето е кристално-чисто.
Планирала съм да обмисля, да запомня точните думи, с които ще привлека Алис на наша страна. Но в крайна сметка не правя нищо, взирам се във входа на хотела и с разтуптяно сърце чакам да зърна сестра си.
Малко по-късно тя се появява и аз се притискам плътно в стената, защото все още не съм готова да се покажа пред очите й. Когато кима на портиера, разпознавам рязкото движение на главата. Алис никога не е обичала хората, които смята, че са под нейното равнище, и аз се питам дали изобщо забелязва Джеймс, син на най-обикновен книжар — дори това.