Тя продължава надолу по пътя, без да обръща внимание на хората около себе си, вирнала брадичка, сякаш безмълвно се съпротивлява. Усещането да наблюдаваш как твоето копие върви по улицата е наистина странно. Да гледаш как мъжете й отправят възхитени погледи, а жените умират от ревност. Никога не съм се смятала за красива и удивено се питам дали наистина съм хубава, или съчетанието от самоувереност и надменност привлича тъй неудържимо хорското внимание към Алис.
Когато е на достатъчно разстояние от мен, отлепвам гръб от стената и тръгвам след пърхащата й наметка. Казвам си, че няма да е разумно да й се представя толкова рано.
По-уместно ще е да разбера къде отива. Да почакам да се озове на някое не тъй оживено място, където да поговорим.
Но се страхувам. Не от Алис. Е, не само. Не. Опасявам се да не би да се получи така, че последният ни словесен сблъсък да започне по принуда. Да не би надеждата ми, че Алис може да пожелае да помогне да затворим Портата пред Самаил, да загине.
Алис минава покрай множеството магазини по протежение на улицата. Не е трудно да я проследя, без да ме забележи. Малко са хората, които се държат тъй самоуверено като нея, а още по-малко са онези, които обръщат толкова малко внимание на заобикалящите ги.
Тя прекосява улицата и аз забързвам крачка, за да стигна до отсрещния тротоар тъкмо преди потокът от карети да я скрие от погледа ми. Вървя след нея още няколко минути и изобщо не се учудвам, когато тя завива, за да мине през портите на някакъв парк, до голяма степен скрит от външния свят зад множеството огромни клонести дървета, ограждащи пространството му.
Паркът не е голям и още щом влизам, се озовавам на тясна павирана пътека. В ограниченото място разстоянието между Алис и мен изглежда много по-късо и аз поизоставам, за да не ме види. Навлизаме навътре по лъкатушещия път, минаващ под шарените сенки на дърветата. Бързо се мушвам зад едно дърво, когато Алис внезапно спира на брега на езерото и я гледам как сяда на желязната пейка досами водата. В далечината плават семейство патици и аз се питам дали не им измисля имена, както правехме в детството си с патиците, обитаващи езерото в Бърчуд Менър.
Поемам си дълбоко дъх, събирам всичкия кураж, на който съм способна, и излизам от сянката на голямото дърво. „Хайде, кажи нещо“ — мисля си аз, докато се приближавам зад гърба й. Непосредствената близост до нея ме извежда от равновесие и внезапно ме обземат противоречиви чувства — ненавист, тъга и, да, обич.
Дори в този миг.
На няколко крачки съм зад нея и се готвя да изрека името й, когато тя започва да говори и думите й литват над водата:
— Защо се криещ, Лия? Я ела и седни до мен!
Изненадвам се, ала не от факта, че тя знае за присъствието ми зад нея. Удивлява ме гласът й — липсата на гняв, на страст в него.
Не й отговарям. Просто излизам напред и сядам на пейката до нея.
Проследявам погледа й над водата, втренчен в патиците, които се носят към нас, явно свикнали да получават хляб или някаква храна.
— Помниш ли как навремето яздехме край езерото и хвърляхме на птиците сух хляб?
Гласът на Алис е изпълнен с копнеж и аз си представям поляните около Бърчуд, виждам сестра си, която язди бързо и решително пред мен, а вятърът развява косата й.
— Да — трудно ми е да говоря с тази тежест в гърдите, — ти винаги яздеше твърде бързо и ме изпреварваше. Аз пък се страхувах да не изостана след теб.
Ъгълчетата на устата й се разтягат в усмивка.
— Никога не съм се отдалечавала много от теб, както ти се е струвало. И не бих допуснала да се разделим, каквото и да си мислила тогава.
Нужен ми е миг, за да осъзная новото твърдение. Дори такова незначително признание променя начина, по който гледам на сестра си.
— Защо го правеше, щом си знаела, че ме е страх?
Тя вдига рамене.
— Предполагам, че донякъде съм се наслаждавала на влиянието, което имах над теб. На страха ти. Но, да си призная, не знаех защо го правя.
Поглеждам отново над водата. Тя е накъдрена от малки вълнички, ала е сива и мрачна дори на слънчевата светлина. Изведнъж усещам, че не знам какво да кажа. Как да започна. Търся с очи отсрещния бряг, взирам се в тревата, в дърветата в далечината, сякаш те ще ми подскажат нужните думи. Не се изненадвам, когато Алис първа нарушава мълчанието.