— Нямам отговор на този въпрос, Димитри. Не и в момента. — Затварям очи. — Просто знам, че не мога да чакам повече и съм много уморена.
Той става и се навежда над мен. Преди да успея да възразя, ме вдига на ръце и тръгва с мен към леглото. Ръцете му са силни и здрави и аз имам чувството, че може да ме носи така безкрайно дълго, без да се умори.
— Какво правиш? — питам тихо аз.
Лицето му е съвсем близо до моето, а очите му са като бездънни езера от течен оникс.
— Нося те в леглото, за да поспиш.
Стигаме до леглото, Димитри нежно ме полага върху дюшека и издърпва завивките до раменете ми. Внимателно присяда на ръба, навежда се и тихо ме целува по устата. Устните му са меки и гъвкави.
— Ще видиш, че на сутринта всичко ще изглежда по-добре. Заспивай, моя любов.
Задачата ми изглежда невъзможна, но не след дълго потъвам в мрака.
Последното нещо, което зървам, е лицето на Димитри.
Върнала съм се в Пустошта, а Самаил е по-близо от всякога. Миризмата на разложена плът, идваща от Душите, прониква до мозъка на костите ми. В гърба си усещам горещия дъх на конете им.
Дори в съня си аз се чувствам уморена. Все пак надмогвам изтощението и пришпорвам коня си. Мъча се да надбягам Звяра и неговата армия от паднали ангели. Ала част от мен вече знае, че е безполезно, конят ми забавя ход и нещо огромно ме сваля от гърба му.
Удрям се тежко в леда, но почти не обръщам внимание. Не усещам болката от падането така, както бих я усетила в моя свят. И нямам време да се замисля над това. Армията от Души ме заобикаля и оформя кръг около мен, а аз лежа върху леда със съзнанието, че това е краят.
Всеки миг ще ме затворят под леда за вечни времена.
Но първо ще дойде Той.
Чувам пръхтенето на коня, който си проправя път през Душите, сякаш се гневи, че съм го накарала да ме преследва. Усещам пулс, започващ като дълбок тътен в гърдите ми, да вибрира и да се усилва, да се приближава. Скоро започвам и да го чувам. Не просто пулса на Самаил, на Звяра, но и моето собствено сърце, което пулсира в същия ритъм с неговото.
Действа ми удивително успокояващо и затваряйки очи, почти започвам да вярвам, че съм в майчината утроба. Лежа по гръб върху леда, отдала се напълно на ритъма на сърцето, перата на Самаиловите крила пърхат край тялото ми като виелица от черен сняг. Отпускат се, докосват ме по лицето, нежни като целувка.
И аз си мисля: „Да. Всъщност е много лесно.“
Когато се събуждам, цялата треперя. Костите ми тракат, сякаш са се разхлабили под кожата ми, а зъбите ми им пригласят.
— Какво? Какво е…
— Лия! Събуди се, Лия!
Над мен се е надвесил Димитри и аз разсеяно се питам защо ли той не иска да спя.
Нали ми заяви, че трябва да поспя? Или това е било сън?
Объркана съм, нямам ориентири — оглеждам се и се чудя дали не съм в гората на път за Алтус, или в Локру, а може би се намирам в един от многото ни лагери по обратния път към Англия. Но не. Взорът ми пада върху богато украсените с тапети стени на стаята, различавам дърворезбата върху орнаменталните стълбове на кревата ми в Милторп Менър.
Върху раменете си усещам натиск. Чувствам се неудобно, като натъртена, и когато поглеждам натам, с изненада виждам, че това са ръцете на Димитри.
— Какво правиш? — Опитвам се да седна в леглото. — Боли ме!
Той ме пуска и вдига ръце, сякаш се предава.
— Извинявай! Господи, извинявай, Лия. Но… Ти…
Погледът му е мрачен, сякаш е видял призрак, и когато проследявам погледа му, разбирам защо.
В лявата ми ръка има нещо. Нещо, от което излиза лента от черно кадифе. Сядам в леглото, а когато разтварям пръсти и зървам медальона в ръката си, нещо ме задушава. Той е върху дланта ми, а не на китката, където трябва да бъде. Където беше, когато заспах.
Надзъртам в очите на Димитри и той се пресяга да вземе медальона от ръката ми.
— Ти се мяташе в съня си и щом дойдох, за да те събудя, внезапно престана — млъква и когато отново среща погледа ми, на лицето му се изписва недоумение. — После легна по гръб и измъкна медальона от китката си с такова спокойствие, сякаш си будна и осъзнаваш всяко свое деяние.
Поклащам глава.
— Нищо подобно. Не съм го осъзнавала.
— Но фактът си е факт. Сама измъкна медальона от китката си, Лия. — Когато продължава, в очите му се чете истински страх. — И се опитваше да призовеш Душите с него.