А най-много от всичко ми се ще да се сбогувам с тях.
Освобождавам се от прегръдката на Димитри, тръгвам към леглото си и се покатервам на него. Той сяда до мен, докосва с пръсти лицето ми — от страните, та чак до брадичката.
— Ако ми разрешиш да дойда с теб, ще се погрижа да се върнеш жива и здрава.
Тръсвам глава. Вече съм отхвърлила предложението му.
— Няма да позволя да пострадаш — и, което е още по-важно, да загубиш мястото си при Григъри заради мен.
Той извръща поглед встрани и стиска зъби.
— Все още не разбираш, нали? — В гласа му се чете раздразнение.
— Какво? — повдигам се на лакти аз. — Какво толкова не разбирам?
Той се обръща с лице към мен.
— Нима мислиш, че ме е грижа за мястото ми при Григъри? Нима вярваш, че след всичко случило се между нас на мен ми пука до каква степен ще пострадам?
Той поклаща глава, за миг поглежда встрани, а после отново впива пламтящите си очи в мен.
— Ти си всичко за мен, Лия. Без колебание бих изгубил мястото си при Григъри, ако това ще осигури успеха ти при преодоляването на пророчеството.
Протягам ръце и ги обвивам около врата му, като докосвам с устни устата му. Не след дълго нежната целувка разпалва в душите ни страст, желание и аз притискам тяло в неговото със съзнанието, че чувствата помежду ни са по-силни от всякога, защото знаем, че през идните няколко дни можем да се изгубим завинаги. Нещо в стомаха ми започва да вибрира и за миг навлиза във всяка частичка на тялото ми. Той сигурно го е почувствал, защото накланя главата ми на една страна така, че да има по-лесен достъп до устата ми, а аз се притискам още по-силно към него с желанието да се разтворя в него в същия този миг.
Иска ми се да се вмъкна под кожата му, в тялото му, в душата му.
Той премества ръцете си от косата ми и ги поставя върху раменете ми.
— Лия… Лия…
Вдига едната ми ръка, обръща я и ме целува по дланта, после покрива с целувки нежната кожа от вътрешната страна на китката ми. Оставя последна целувка върху грапавината на белега ми, после ме поглежда в очите.
— Надявах се да те държа цял живот в обятията си. Да те обичам.
Протягам ръка и докосвам челото му с връхчетата на пръстите си, после я отпускам в скута си. Не знам как успявам да се усмихна, но вероятно неговата любов ми дава сила и не ми е чак толкова трудно.
— Обещавам, че ще се боря, Димитри. Ще се стремя да остана с теб — свивам рамене. — Останалото е в ръцете на съдбата.
Той кима, а аз се мушвам навътре под завивките и лягам по гръб с глава върху възглавницата.
— Направи каквото трябва, а после се върни при мен.
Димитри полага още една целувка върху устните ми, става от леглото и се намества на стола си. Ако протегнем ръце, ще докоснем връхчетата на пръстите си. И все пак той сигурно вече се чувства на хиляди километри оттук.
Затварям очи, преставам да мисля и потъвам в полудрямка, която би ми дала възможност да пътувам, но не и без моята намеса — бих могла поне да определя посоката. Мисля си за родителите си — за зелените очи на майка ми и гръмкия глас на баща ми. Мисля си за Хенри и за заразителната усмивка, която озаряваше не само неговите очи, а и очите на околните.
Мисля си все за тях. Виждам лицата им. После потъвам.
Сигурна съм, че ще ги срещна в полята около Бърчуд. Това е единственото реално място, където бихме могли да се сбогуваме.
Този път минавам покрай реката зад голямата каменна сграда. Къщата е същата, каквато я помня. Домът, който моят пра праотец е построил, наднича иззад старите дъбове. В света около него няма нищо тъмно, нищо зловещо.
Тъга пронизва сърцето ми, когато съзирам огромния камък, който двамата с Джеймс бяхме нарекли наш, и се старая да не се чудя, задето сега е напълно възможно двамата с Алис да го смятат за техен. Наблизо реката радостно ромоли и аз осъзнавам, че различните реки ромолят по различен начин. Всъщност в това няма никаква логика, ромонът им би трябвало да е еднакъв. Защото, където и да се намират, става дума за течаща по камъните вода. Ала това е моята река и аз сякаш срещам отдавна изгубен приятел.