Затварям очи, заставам на брега и се съсредоточавам върху появилите се в съзнанието ми лица на членовете на моето семейство, докато накрая чувам тропота на ботуши по сухите листа, покрили земята.
Трябва да съм готова. Знам, че те идват, защото сама ги призовавам с всяка частица от вече порасналата си мощ, ала това не ми пречи да се изненадам, когато се обръщам назад и съзирам родителите си и Хенри да вървят — да вървят — към мен.
Тъгата ми трае само миг, защото, щом той ме дарява с широката си, характерна за Хенри, усмивка, не ми остава нищо друго, освен да се втурна към него. Родителите ми също са там, но аз копнея да прегърна именно брат си.
Той също се втурва към мен със сила, която приживе не притежаваше, и аз осъзнавам, че никога не съм усещала или виждала силата му. Той прекара живота си като затворник, прикован за инвалидния си стол. Живя и умря в него. Сълзите свободно се стичат по бузите ми, аз го държа в ръцете си и знам, че той най-после е свободен.
— Хенри! О, Хенри!
Само това мога да кажа. Обзета съм от нещо, което е твърде силно, за да мога да го определя с думи.
— Лия! Мога да вървя, Лия! Виждаш ли? Мога да вървя!
Гласът му е същият, какъвто си го спомням — висок глас на дете, изпълнен с вълнение и въодушевление, все дарове на възрастта.
Отдръпвам се назад и го оглеждам.
— Виждам, Хенри. Наистина. Вървиш прекрасно.
Усмивката му е безбрежна като синьото небе над нас.
— Тогава защо плачеш?
Аз се засмивам и изтривам сълзите с опакото на дланта си.
— Защото съм преизпълнена от щастие, Хенри. Вътре в мен няма достатъчно място, където да се побере.
Застанал до Хенри, баща ми тихо хихика и аз се взирам с внимание в тях, в моите родители.
Простирам ръце и прегръщам баща си, като го притискам до себе си и вдишвам аромата му на лула и кедрово дърво.
— Татко, толкова ми липсваше!
— И ти ми липсваше, дъще.
Обръщам се към майка ми и прегръщам и нея — усещането за близост е различно, като се има предвид времето, което прекарах в Алтус.
— Лия — казва тя и аз усещам диханието й в косите си. — Ти си добре.
Пускаме се и се взираме една в друга.
Тя се усмихва и удивено поклаща глава.
— Пораснала си, превърнала си се в красива млада жена.
Удоволствието от комплимента й е мимолетно. Само след миг баща ми се оглежда и по силното му лице преминава тъмен облак.
— Тук ти си в безопасност засега, Лия, но ние не бива да оставаме дълго.
Казва ми да побързам, въпреки че никой от нас не желае срещата ни да свърши. На мен ми е още по-тежко, защото знам, че е последна.
Хващам го за ръцете.
— Татко, дошла съм да те помоля да преминеш към Крайния свят заедно с мама и Хенри.
Очаквам да се изненада, ала раменете му се отпускат и в очите му виждам смирение.
— Вече нямаш ли нужда от нас?
Поклащам глава.
— Винаги ще имам нужда от вас. — Отмествам поглед към мама и Хенри. — Винаги. Но за вас тук е рисковано. Напоследък дори е доста опасно. Отдавна трябваше да ви помоля да прекосите границата, за да бъдете защитени. Беше егоистично от моя страна да ви позволя да останете в това междинно място.
— Лия — проговаря майка ми с тих глас и аз се обръщам към нея.
Не може да има тайни помежду ни. Присъщата връзка между майка и дъщеря е много силна, независимо от факта, че след смъртта й сме се видели само веднъж в Отвъдното.
— Има и друго, нали? Нещо, което криеш от нас.
Аз се стягам, искам гласът ми да звучи силно и безстрашно.
— Дойде време да привикам ключовете в Ейвбъри и макар че в пророчеството се казва двете с Алис да бъдем заедно, тя не е съгласна да мине на наша страна.
Майка ми свъсва вежди.
— Но щом в пророчеството се казва да ползваш помощта на Алис, защо ще тръгваш за Ейвбъри тъкмо сега?
— Не мога… — Поглеждам я в очите със съзнанието, че ако някой изобщо може да разбере моите мъки заради Душите, това е само майка ми. — Не мога още дълго да устоя на напора на Душите. Трябва да се опитам да използвам силата, която все още имам, защото тя намалява с всеки изминал ден.
— Подобно развитие е опасно — казва баща ми. — Трябва да почакаш, докато имаш всичко, от което се нуждаеш, за да излезеш жива от цялата тази история.
Поклащам глава.
— Не става въпрос само за мен, татко. Ключовете също са потърпевши. И те като мен страдат под натиска на Душите.