— Намерила си ключовете? — пита той. — И четирите?
— И четирите — кимам аз. — Но не мисля, че мога да ги убедя да останат в Лондон още една година.
Опитвам се да се усмихна.
— Просто времето дойде. Това е. Готова съм за битка. Да използвам силата, която имам, заедно с тази на ключовете. Да направя опит. А ако междувременно трябва да загина, ако трябва да поверя душата си на Пустошта, за да не може Самаил да ме използва като своя Порта, е, това е за предпочитане пред обратното.
Те обмислят думите ми с мрачни лица. Първа проговаря майка ми:
— Решението е твое, Лия. Добре познавам поразиите, на които са способни Душите. Трябва да постъпиш така, както мислиш за добре.
Усмихвам се и я гледам в очите, които толкова приличат на моите.
— Благодаря ти, мамо. Знаех, че ще ме разбереш. Искам само…
Тя се пресяга да ме докосне по лицето.
— Какво искаш, скъпа?
Аз въздъхвам и тъжно се усмихвам.
— Искам само да бяхме имали повече време да бъдем заедно. Времето ни в материалния свят да не бе прекъснато тъй рязко.
— А пък аз искам да бях имала твоя кураж — кима тя. — Твоята сила, Лия.
Навеждам се да я прегърна.
— Сбогом, мамо. Моля се да намериш покой в Крайния свят и да не забравяш, че винаги ще те обичам.
Тя проговаря с дрезгав глас, а очите й блестят от неизплакани сълзи.
— И аз те обичам, Лия. Няма по-горда майка от мен.
Разделяме се и аз я поглеждам за последен път.
— Нито по-горда дъщеря от мен.
Най-после сълзите започват да се стичат по страните й и аз съм сигурна, че си мисли за избора, който е направила — да сложи край на живота си, вместо да изиграе ролята си в пророчеството. Може би сега вече ще се отърси от срама си и ще прости на себе си тъй, както й простих и аз.
Обръщам се към баща ми и се старая да запаметя лицето му. Благите очи и милата усмивка, които винаги са ме карали да се чувствам в безопасност във всеки свят. Споменът за тях ще ми носи спокойствие, каквото и да ми е писано занапред.
— Благодаря, че остана толкова дълго. Благодаря, че се погрижи за мен и ме напътстваше да намеря всичко, от което се нуждаех.
Той ме взема в обятията си и започва да говори, докато аз вдишвам аромата му.
— Съжалявам само, че времето не ни беше достатъчно.
Отдръпвам се и го поглеждам в лицето, като искам да му кажа, че е направил, каквото е можал.
— Не всичко е било по силите ти, татко.
Мисля си за Алис. За решението й да остане на страната на Душите срещу сестра си. Срещу своята сестра близначка. Срещу собствената си кръв.
— Ако беше, не се съмнявам, че щеше да успееш.
Той ме хваща за раменете, а от очите му извира нова сила.
— Не се предавай, Лия. Ти притежаваш голяма мощ. Ако има човек, който би могъл да доведе нещата докрай, то това си ти.
— Няма да се предам, татко. Обещавам — усмихвам му се аз с желанието да го убедя в думите си. — Може и да ме видиш в Крайния свят.
Той ме докосва по челото.
— Нека бъде така, мое малко момиче. Нека бъде тъй, но след още много, много години.
Правя крачка назад, като преглъщам чувството, което вече се надига в гърдите ми. Не ми се ще да погледна към Хенри. Не ми се иска да се взра в очите му — тъмни като тези на баща ми. Сбогуването с него веднъж едва не ме уби.
Този път ще трябва да съм по-силна.
Сякаш прочел мислите ми, той казва:
— Не тъгувай, Лия. Ние отново ще бъдем заедно.
Мракът в душата ми се разпръсва и на устните ми разцъфтява усмивка.
— Да, Хенри. Ще бъдем.
Навеждам се и силно го прегръщам.
— Знаех, че не ти си лошата, Лия. Знаех го.
Сега вече аз го поглеждам в очите. И там виждам обич. Обич, истина, светлина.
Виждам всичко, за което се боря.
— Така е. През всичкото време ти си бил прав, Хенри. Не съм лоша. — Колебая се и го гледам в очите. — Може би никой не е лошият. Може пък да не е толкова просто.
Едва когато го изричам, ми хрумва, че току-виж тъкмо това се оказала истината.
Хенри навъсено кимва.
— Ще ми липсваш — после се усмихва. — Но ние отново ще се видим.
— Да — кимам аз.
Навеждам се и го целувам по бузата. Тя е гладка и мека — същата, каквато си я спомням.
За първи път не съжалявам, че той няма да порасне и по страните му няма да набоде брада. За първи път ми се струва, че започвам да вярвам: Хенри трябва да е в Крайния свят с мама и татко, а аз — в моя, поне засега. Аз трябва да завърша пророчеството за себе си и за всички бъдещи Сестри.