Изправям се и се усмихвам.
— А сега тръгвай. Побързай. Намери убежище в Крайния свят и знай, че оставаш в сърцето ми завинаги.
Баща ми хваща майка ми за ръката, а тя улавя ръката на Хенри. Те се обръщат и тръгват и майка ми за последен път хвърля поглед назад през рамото си. Очаквам да каже нещо важно и тя донякъде го прави. В известна степен това е най-важното, което може да каже и което ме кара широко да се усмихна.
— В момента не завиждам на Душите, дъще. Никак дори не им завиждам.
Тримата потъват сред дървесата, а аз продължавам да се усмихвам и в случая също не завиждам на Душите. В този миг съм убедена, че възможностите ми нямат граници, че мога да направя абсолютно всичко.
35.
Тръгваме от Лондон, без да се крием. Групата ни е твърде многолюдна, за да остане незабелязана, а ние сме твърде шумни, защото се суетим и не може да поемем на път, без да привлечем вниманието на околните. Никой не изрича на глас онова, което всички знаем: тръгваме за Ейвбъри и това не може да остане в тайна от никого.
Алис го знае, а това означава, че и Душите, а навярно и самият Самаил са известени.
На следващия ден зората идва с призрачна светлина. Щом се качваме по конете, се взирам в небето, като се опитвам да си обясня странното явление.
— Слънчево затъмнение.
Гласът на Едмънд ме сепва. Той язди начело на групата, но вероятно е изостанал назад, докато съм се взирала в слънцето.
— Не се случва често, а след няколко часа наоколо съвсем ще се стъмни.
Мога само да кимна, защото внезапно намирам обяснение за удивителното сияние. То ще става все по-странно, докато луната се приближава все повече и накрая блокира цялата слънчева светлина; това тъй рядко явление съвпада с факта, че в момента ние пътуваме към Ейвбъри, за да затворим Портата. Обезпокоително е. Предвещава настъпването на мрака в случай на провал.
Подобни тежки мисли ми напомнят за Хенри и родителите ми. С Едмънд яздим един до друг и аз се обръщам към него:
— Едмънд?
Очите му не се откъсват от полето пред нас.
— Да?
— Аз…
Все още е трудно да се спомене името на Хенри в присъствието на Едмънд. Нямам желание отново да му напомням за болката, която е изпитал при смъртта на брат ми, ала точно в този миг напомнянето ще е за негово добро.
— Исках да ти съобщя, че видях Хенри в Равнината. С мама и татко.
Едмънд обръща глава към мен и ме поглежда, над очите му се спуска тъмна завеса.
— Видя ли го?
В гласа му долавям опъната струна — нащрек е.
— Да. Исках да се сбогувам. Да се уверя, че преди Обреда при Ейвбъри те са се придвижили до Крайния свят.
— Направили ли са го?
— В момента са на път — леко му се усмихвам. — Исках да знаеш, че са добре. Хенри е добре. Доволен е и е в безопасност, дори може да ходи със собствените си крака.
В очите му проблясва удивление.
— Може да ходи ли?
Кимам и усмивката ми се разширява, когато си спомням как Хенри се затича към мен в Равнината.
— Да. Дори много добре.
Той се взира някъде в далечината над рамото ми. Проговаря с тъжен глас:
— Бих искал да го видя.
— Едмънд.
Той отново премества поглед върху мен.
— Ще го видиш. Наистина. Точно това ти казвам. Хенри е добре и е на сигурно място в Крайния свят — Поглеждам го в очите. — А някой ден отново ще го видиш.
Надежда озарява погледа му, миг преди отново да обърне очи към полето.
— Отново ще го видя.
Усмихвам се и също поглеждам напред.
— Да.
Известно време яздим мълчешком, после насочвам вниманието си към другата личност, която и двамата обичаме.
— Държи ли се? — Кимам към леля Върджиния, отпуснала се върху един от конете, които прекосяват полето пред нас.
— Добре се справя, като се имат предвид обстоятелствата. Според мен тя е по-силна, отколкото си мислим, при това е твърде упорита, за да изостане от групата. Също като един друг човек, когото познавам — добавя той, без да ме поглежда.
Поклащам глава.
— Не е същото, Едмънд.