Усещам болка, като гледам как още от Лондон леля Върджиния се мъчи да поддържа бодър вид на силна жена, ала не мога да нараня гордостта й, като с въпросите си поставя под съмнение здравословното й състояние. Намеренията й бяха ясни още в мига, в който се появи с куфар в ръка в деня на нашето заминаване. И макар да възразявах и да й отказвах, тя спокойно се насочи към коня, който Едмънд бе приготвил за нея, с аргумента, че все още е по-старша от мен и че ще ме придружи, независимо дали го искам, или не.
Но аз имам други аргументи, различни от нейните, по отношение на настоящото ни пътуване. Тя бе изиграла ролята си в пророчеството. Беше изпълнила задължението си. А аз щях да изпълня своето едва когато затръшна Портата пред Самаил и откажа да му помогна.
— Освен това — казвам, — ако бе толкова против заминаването ми за Ейвбъри, защо не се постара да ме разубедиш, както всички останали?
Той рязко свива рамене.
— Нямаше да помогне, и двамата го знаем.
Изправям гръб на седлото със странното усещане на задоволство, въпреки че умората е проникнала във всяка частица от тялото ми.
— Е, това наистина е така.
Отново потъваме в мълчание. Кавалкадата ни се предвожда от Гарет, следван от ключовете и леля Върджиния. Както винаги, Димитри язди зад мен. Старая се да не мисля за причините. За страховете му, че Пазителите може да ни преследват, или, още по-зловещо, че може да пропълзят бавно и тихо да ме отвлекат от групата, без някой да забележи. Всяка нощ ме преследват кошмари и аз не се разделям със своя лък, ала нямам сили да се тревожа за онова, което би могло да ми се случи в сипкавата светлина на утрото. Правя всичко възможно да оставя притесненията на него.
Едмънд нарушава мълчанието помежду ни.
— Макар да признавам силата на твоята воля — захваща той, — усещам, че трябва да попитам дали си сигурна, напълно сигурна, че това е пътят, по който искаш да поемеш.
Аз не се втурвам да защитавам позициите си на мига. Напротив, изчаквам малко, за да обмисля въпроса. Да преценя и другите възможности. По-точно другата възможност, тъй като всъщност има само още една: да изчакаме, докато привлечем Алис на наша страна. Да чакаме и да се надяваме.
Чудя се дали забелязва с каква неохота кимам, защото дори аз предпочитам да имаше друг път.
— Сигурна съм. Аз не… — Хвърлям поглед през сиво-зелените възвишения пред нас, стигащи до друга гора в далечината. — Не искам да свърша като майка ми.
Едмънд дълго мълчи. Когато най-после започва да говори, той се запъва.
— Майка ти беше чудесна жена. Умна и жизнена, когато не бе в хватката на Душите. Не искам да говоря лошо за нея. Малцина са тези, които биха могли да се съпротивляват на зова на Душите. Но аз вярвам, че ти си една от тях. Залагам живота си, че твоята съдба не е като тази на майка ти, независимо колко време ще ти е нужно, за да получиш съдействие от страна на Алис. — Той кима към ключовете, леля Върджиния и Гарет, които яздят пред нас. — А ти наистина имаш кой да ти помага, да не споменаваме господин Марков.
— Да, обаче вътрешно не се чувствам силна, независимо как изглеждам. Дори сега, докато спя, Самаил се мъчи да ме използва. Единствено присъствието на Димитри, а не силата на моя характер, ме възпира да сторя нещо ужасно.
Едмънд среща погледа ми.
— Самото ти желание да оставиш Димитри при себе си доказва, че следваш своя дълг. Чувал съм да казват, че майка ти, както и много други Порти преди нея са търсили усамотение. Пътували са из Равнината с благословията на Душите, като са разрешавали на Самаил да ги използва… Е, за по-голямата част от Портите това е удоволствие. Зов. Но при теб нещата са доста различни, нали?
Поклащам глава.
— Аз наистина искам да ги отхвърля. Да отхвърля и него — въздъхвам. — Ала волята ми отслабва — аз отслабвам — с всеки изминал ден. С всяка мъчителна нощ… Една година е много време. Ако Белтан отмине, ще трябва да чакам дванайсет месеца, за да настъпи отново. Не мога да поема такъв риск. По-скоро ще се жертвам в Пустошта и ще накарам Самаил да чака друг Ангел. Тогава поне ти и останалите ще сте в безопасност.
— И аз си го мислех.
Той се обръща настрана, като се съсредоточава върху нещо пред себе си и продължава:
— Трудно ще намеря смисъл в този свят, ако ти се случи нещо, но разбирам необходимостта да закриляш онези, които обичаш. Не мога да те коря, нито да те разубеждавам, защото и аз съм прекарал живота си по този начин.