Гърбът му е изправен, лицето — невъзмутимо и в гърдите ми се надига обич, която ме изпълва цялата дотолкова, че едва проговарям:
— Благодаря ти, Едмънд. Знам, че мога да разчитам на теб за леля Върджиния, каквото и да става.
Той кима едва забележимо. Продължаваме да яздим и повече не засягаме този въпрос.
Ако бяхме само двамата с Димитри, пътуването щеше да ни отнеме три дни яко препускане, но трае по-дълго поради многолюдната ни група. Хелене язди така, че не е възможно да увеличим скоростта си на придвижване, същото може да се каже и за леля Върджиния, която не е много здрава. И все пак не им натяквам. Каквото и да стане, успокоявам се с мисълта, че пътувам на среща със съдбата си, а не стоя да чакам Алис да промени решението си.
На третия ден сме преполовили разстоянието до Ейвбъри. Леля Върджиния е уморена и ние построяваме лагера си още докато слънцето е високо в небето, като си мислим, че е по-разумно да ползваме малко повече почивка и на другата сутрин да сме бодри. Старая се да не мисля, че до Белтан остават още само четири дни, но това е реалност, която е невъзможно да пренебрегна. Нещо в мен ми подсказва, че няма да е лошо да разгледам и другите възможности. Да обмисля вероятността да не успеем да стигнем навреме.
„Не — отхвърлям тази възможност от съзнанието си. — Ще успеем. Трябва да успеем.“
След като построяваме лагера и настаняваме конете за през нощта, Хелене се оттегля в палатката си, за да си почине, а Соня, Луиса и Бриджид се събират под едно разцъфнало дърво, за да разглеждат трите листа хартия. И без да питам, знам, че запаметяват словата на Обреда, дадени им, преди да тръгнем от Лондон. Няма да им е лесно да рецитират на латински, ала така е по-безопасно, отколкото да се опитат да направят точен превод на английски.
Аз нямам нужда да уча. Познавам Обреда като собственото си име. Вместо това решавам да се възползвам от факта, че са се съсредоточили върху непознатите думи, за да убедя Димитри да ме пази, докато се изкъпя в бавния поток недалеч от лагера.
След като тихичко информираме Гарет за намерението си, двамата с Димитри се измъкваме от лагера и се отправяме към реката. Горската тишина се нарушава единствено от движението на малките животинчета и от прелитането на птиците от дърво на дърво. Двамата с Димитри мълчаливо минаваме по пътеката, над която са увиснали клоните на дърветата, и аз съм благодарна за уюта и удобството, които взаимното ни присъствие създава. За пръв път от дни наред в душата ми цари покой.
Само след няколко секунди излизаме от гората и стъпваме върху наклонения бряг на потока. При вида на лъкатушещото водно течение сърцето ми започва да бие по-бързо, ала аз отпъждам страха си и се обръщам с усмивка към Димитри.
— Благодаря ти — казвам, като се взирам в бездънните му кафяви очи.
— Пак заповядай — мързеливо ми се ухилва той, без да помръдне.
— А вие, господине — закачливо повдигам вежди аз, — можете да ме чакате ей там.
И кимам с глава към гората.
— Ами ако обещая да не гледам?
Въздъхвам, като се мъча да потисна усмивката си.
— Пиша ти висока оценка за усърдието, Димитри Марков, но се опасявам, че ще трябва да се оттеглиш. Да ме пазиш в спалнята ми, когато и двамата сме облечени от горе до долу, е доста скандално, но да си до мен, когато съм съвършено гола — това вече може да докара леля Върджиния до припадък.
Той се навежда на сантиметри от мен.
— А ако Върджиния я нямаше, щеше ли да ми разрешиш да остана?
Сръгвам го леко в ребрата.
— Е, никога няма да разбереш, нали?
— О, ще разбера, Лия. — Той задържа погледа си към очите ми малко по-продължително и от него блика желание после се обръща и се връща по пътя, по който дойдохме. — Ще бъда наблизо.
Думите му отекват в съзнанието ми и лицето ми поруменява, макар да оставам съвсем сама в гората. Чакам да изчезне от погледа ми, свалям брича и ризата си и ги просвам върху един голям камък близо до водата. Не знам къде точно се е установил да ме чака, но съм сигурна, че е достатъчно близо, за да може да ме чуе, ако се нуждая от помощ. Замислям се колко много неща са се променили, колко много съм се променила самата аз, колко много означава за мен физическата ми безопасност — повече, отколкото фактът, че влизам гола в кристалните води на горския поток пред погледа на всеки, който се окаже наблизо. Разбира се, не е възможно някой да ме види, ала все пак се усещам незащитена от чужди очи.