Студената вода ме сепва и замалко да извикам от ужас, ала бързо потапям главата си в нея. Насочвам се с плуване към средата на реката, но внимавам да не се отдалечавам много от брега, за да мога лесно да изляза на сушата. Приятно ми е, че водата тече толкова бавно. Тя лениво се плиска покрай мен и весело клокочи, а аз накланям глава назад, като оставям косите ми да се носят след мен.
Усещането е опияняващо, когато тя се докосва, тъй студена и свежа, до разголената ми кожа. Питам се дали една най-обикновена баня би ме освежила толкова добре. Казвам си, че никога не съм забелязвала как водата се плиска по голотата ми. Мисля си за Димитри и за обещанието му да не се отдалечава от мен. Лесно бих могла да го повикам и при мисълта за голата му кожа, допряна до моята във водата, за това как прегръща непокритото ми тяло, косъмчетата по ръцете и бедрата ми настръхват.
Стъпвам на обсипаното с камъни речно дъно и отпъждам тази представа. Усещам в себе си дързост. Сякаш няма какво да губя. Не искам да се отдам на Димитри по такъв начин. Не искам да се унижа — себе си и нашата любов, — като отида при него необмислено, случайно.
Милвам с ръце водната повърхност, приглаждам я с длани с желанието да избистря съзнанието си, когато го зървам.
Отначало ми се струва, че си въобразявам и че това са отблясъци от водата, причудливо пречупване на слънчевите лъчи в нея.
Но не.
Докато наблюдавам водната повърхност, фигурата окончателно се избистря; язди през гора, доста сходна с тази, сред която се къпя. Златистата коса на мъжа блести на слънцето тъй ослепително, че почти я усещам физически и по-скоро предугаждам, отколкото виждам множеството подир него.
А пред него има някой, който се опитва да избяга.
Това са Самаиловите Пазители, впуснали се в преследване, ужасяващият човек, който едва не ме залови в Шартр — тъкмо той оглавява атаката. Знакът на змията се увива около шията му и надзърта изпод яката на разкопчаната му риза. Лицето му представлява маска на яростната мъст и аз си спомням гърления му вой пред катедралата, когато съсякох шията му с камата на моята майка, преди да се укрия вътре в църквата.
Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз потискам паниката си, като се мъча да определя дали видението идва от миналото, от настоящето или от бъдещето. По яркото слънце се досещам, че може да е съвсем друг ден или просто друга гора, защото небето над мен е натежало от огромни пролетни облаци и съвсем не е толкова ясно, колкото би трябвало да е във видението ми, в което отгоре блика ярка светлина.
Но това е всичко, което проумявам. Знам, че не е сам, знам, че той, както и останалите Пазители преследват някакъв ездач. Осъзнавам този факт и стигам до логичното заключение — има само един човек, когото могат да преследват, и това съм аз.
Шляпам до брега на реката, излизам от водата и грабвам одеялото, което съм донесла, за да се избърша. Увивам го около тялото си, вземам си дрехите и се отправям към дърветата.
— Димитри? Тук ли си? — говоря по-тихо, отколкото бих говорила само преди четвърт час.
Трудно е да запазиш самообладание, като знаеш, че Пазителите може да са толкова близо зад нас.
Само след миг Димитри се появява на известно разстояние иззад дървесната завеса. Нещо в изражението на лицето ми явно го разтревожва, той се затичва и само след няколко секунди застава пред мен.
Хваща ме за раменете и ме дърпа към себе си, после пита:
— Добре ли си?
Отстъпва и ме оглежда притеснено.
— Какво има? Какво се е случило?
От косата ми капе вода и се стича по лицето ми. Чувствам как прокарва следи по кожата ми и се опитвам да намеря подходящите думи. Не ми се ще да ги изричам, ала накрая тъкмо това правя.
— Пазителите — казвам. — Те идват.
36.
— Какви възможности имаме? — пита Бриджид, седнала край лагерния огън като всички нас.
Аз съм до Димитри, косата ми все още е мокра, от нея капе вода и пада върху ризата ми. Разказах им онова, което видях, като през всичкото време избягвах да гледам леля Върджиния в очите. Не е тайна, че тя обвинява себе си за бавното ни придвижване.
— Не са много — обажда се Едмънд, намръщен и смразен от ужас.
— Ами ако не ни преследват? — пита Хелене от другата страна на огъня.
Луиса я стрелва ядосано с очи, обаче аз отговарям, преди Луиса да я захапе.
— Може и така да е, но когато във водата се появи гадателско видение… — Опитвам да измисля най-простия начин да опиша явлението на някого, който никога не е имал подобни способности. — Ами или призоваваш видение за точно определено нещо, или пък то ти се дава като съобщение. Така стана и сега; то просто се появи. А обикновено, щом се случи това, значи видението има нещо общо с теб.