Хелене не откъсва поглед от лицето ми.
— Да, но откъде можем да сме сигурни?
Луиса, която седи срещу Хелене, слага ръце на кръста си.
— Че кого другиго да преследват, особено след като и преди са тръгвали след Лия?
Намесвам се, като се старая да запазя спокойствие в гласа си, преди Луиса да е станала груба.
— Вероятно е най-разумно да предположим, че преследват тъкмо нас, Хелене.
Тя остава за миг неподвижна, после кима.
— Какво ще правим? — пита Соня.
— Можем да препускаме презглава — отвръща Гарет. — Да се опитаме да стигнем първи в Ейвбъри.
Избягвам да погледна леля Върджиния в очите. Тя не може да издържи подобно яздене.
— Няма да стане — обажда се Димитри.
Гарет понечва да му възрази, ала Димитри го изпреварва и продължава:
— Трябва да стигнем преди тях и да се подготвим за Обреда. Не можем просто да се доберем до там и да започнем. Трябва да видим къде ще отседнем и да си осигурим периметър на безопасност, трябва да сме сигурни, че ще имаме достъп до центъра на кръга, за да може Камъкът да улови първите лъчи на изгрева в деня на Белтан.
— Той е прав — съгласява се Едмънд. — Трябва да се отървем от тях, преди да стигнем до Ейвбъри, и да увеличим дистанцията помежду ни на поне няколко часа път.
Тишината става тягостна, когато всеки един от нас се замисля върху съществуващите възможности. Бих могла да се позова на гадателската си способност и отново да извикам картината, която се появи, с надеждата този път да забележа повече подробности, ала не желая да гневя Григъри, като използвам забранена магия. Да ти се появи видение, без да го търсиш, е едно. Съвсем друго би било да използвам силата си без разрешение и макар да съм по право наследница на титлата „Стопанката на Алтус“, Григъри си представлява тайнствена власт, която не смея да предизвиквам.
Оглеждам другарите си около огъня и погледът ми се спира върху Бриджид, защото съм осенена от една идея. Спомням си къщата на пазача до иначе пустеещата местност при Локру. Къщата на нейния баща.
Вдигам поглед към Димитри.
— Къде ще отседнем в Ейвбъри?
— Какво? — Той се отърсва от объркването си, причинено от неочаквания ми въпрос. — Елспет ми каза, че имало хан. Уточни, че е малък, но все пак ще ни предостави повече удобства, отколкото лагер на открито. Планирал съм да запазя стаи в него.
Изправям се, започвам да крача напред-назад, докато идеята се избистри и окончателно се оформи в съзнанието ми.
— Гарет?
Той кима.
— Да, Стопанке моя?
— Ще се оправиш ли сам до Ейвбъри?
Той отговаря, без да се колебае.
— Познавам страната като пръстите на ръката си.
Обръщам се към Димитри.
— Гарет ще може да стигне до Ейвбъри по-бързо без нас. Какво ще кажеш да го изпратим, за да ни осигури престоя в странноприемницата и да огледа района около нея? Поне ще ни подготви безопасно убежище. Щом отиде там, той може да уреди отсядането ни и да определи идеалното място за Обреда.
— Но само при положение, че изпреварим Душите — казва Хелене.
Боря се да не избухна, понеже тя винаги казва нещо наопаки.
— Така е. Но ако не успеем, те така или иначе ще ни заловят. Като изпратим Гарет преди нас, ще бъдем с по-големи шансове и ще имаме време да организираме Обреда.
Ръцете ми увисват от двете страни на тялото, смирението заплашва да вземе превес над слабата надежда, която чувствах само преди миг.
— Не е кой знае какво, но не мога да измисля нищо по-добро.
Гарет става.
— Тръгвам веднага.
— Ще дойда с теб — казва Бриджид и застава до него, с което учудва всички ни.
Гарет поклаща глава и аз се питам дали и останалите забелязват съжалението в очите му.
— Не мога да го допусна.
Бриджид вирва брадичка.
— Няма значение какво допускаш или не допускаш. Изборът е мой. Мога да яздя не по-бавно от теб, а щом пристигнем, мога да ти помогна да уредиш стаите в странноприемницата. При това Димитри и Едмънд ще имат да се грижат за една жена по-малко.