Завъртам се и се взирам през дивата висока трева към дърветата в далечината. Това е един мълчалив свят. Не чуруликат птички. В тревите не притичват дребни животинки. Дори дърветата не шумят на вятъра — не го усещам, нито го чувам.
Струва ми се, че чакам дълго време, стомахът ми е свит на възел. Независимо какви са причините да съм тук, Алис не се вижда никъде, а аз не мога да си позволя да я чакам още дълго. Не е лесно да избегна срещата си с Душите в Отвъдното, а и не възнамерявам да ги оставя да ме завлекат в Пустошта. Още не. Не и по този начин. Ако ме прокудят там, нека да стане по време на Обреда при Ейвбъри.
Пък и няма да се предам без бой.
Оглеждам за последен път полето с надеждата да видя как сестра ми се приближава отнякъде. За първи път изпитвам разочарование, че я няма в Равнината, ала не разполагам с време да се замислям над този странен обрат в събитията. Разочарованието ми е помрачено от безпокойство и аз затварям очи, като се стремя да се завърна в материалния свят, но през цялото време си мисля само за Алис. Питам се къде ли е и какво я е възпряло да дойде в Равнината, която тя обитаваше дълго преди дори да узная за нейното съществуване.
37.
На другия ден препускаме, колкото ни сили държат, макар че на мен все не ми се струва достатъчно бързо. Едмънд язди най-отпред, като поддържа темпото, имайки предвид факта, че Хелене не е опитна ездачка, а леля Върджиния е уморена.
Белтан е само след три дни и аз се чувствам изключително уязвима. Нервите ми са изопнати до скъсване от очакването, но въпреки всичко ми липсва усещането за спешност, изпитано във Франция, когато бягах от Пазителя на Самаил. Трудно е да напрягам тялото си, след като едва подремвам между кошмарите, в които Душите — и все по-често самият Самаил — ме следват по петите. Те ме гонят дори след като се събудя, и това не е само в откъслечни мигове. Различно е. В кошмарите ми Самаил ме приветства.
Приветствам го и аз.
Това е израз на най-мрачните ми страхове: че няма да съм достатъчно силна. Че ще допусна да бъда използвана като оръжие, за да може хаосът да навлезе и властва в света.
Не искам другите да усетят как съдбините им се определят от личност, която вече се съмнява във волята си за борба. Затова пазя страховете си в тайна, скътани в най-тъмните дебри на сърцето си.
Намаляваме скоростта, за да намерим удобно място за лагеруване през нощта, леля Върджиния изостава и започва да язди до мен. Очевидно има нещо да ми каже, но продължаваме мълчаливо напред, докато тя най-сетне отваря уста и изрича:
— Извинявай, Лия.
Поглеждам я учудено.
— Да те извиня ли? За какво?
Усещам умората във въздишката й.
— Задето настоях да тръгна с вас. Задето те бавя, след като не можеш да си го позволиш.
— Не ставай глупава. Хелене е десет пъти по-бавна от теб. Ако ти беше останала в Лондон, ние нямаше да се придвижваме по-бързо. И бездруго ще продължим с досегашната си скорост. — Усмихвам й се. — Освен това присъствието ти ми действа успокоително.
„А това може да са последните ни дни заедно — мисля си. — Благодарна съм за всеки миг от тях.“
Тя кима с глава и оглежда заобикалящата ни гора.
— Дори да не е възможно да затвориш Портата без Алис, като Сестра и бивша Бранителка аз бих желала да застана до теб в Огнения кръг. Бих искала да вложа силата си — колкото и малко да е останало от нея, — за да затвориш Портата. Затова настоях да дойда с теб.
Не отговарям веднага. Не е възможно да забравя усещането, което изпитвах, когато сънувах Обреда при Ейвбъри. Усещането, че ме разкъсват на две половини. Че Самаил ме разцепва по средата, докато се мъчи да ме използва като вход към нашия свят. При спомена в душата ми се спуска мрак. Не искам да подложа леля Върджиния на подобно нещо.
— Опасно е — казвам й аз. — Мощта на Самаил е… Усетих я в кошмарите си през изминалите седмици и смятам, че това ще навреди на здравето ти.
В очите й засиява усмивка. За миг сякаш пред мен застава сянката на майка ми.
— Лия, нима мислиш, че не знам какъв риск крие това? Вярно е, че летвата не бе на Такава височина за майка ти и за мен. Ние бяхме просто Бранителката и Портата, каквито са били стотици Сестри преди нас. Ти си Ангелът на Портата и това ти носи… донесе ти доста затруднения. Много повече, отколкото мога да си представя. — Очите й, зелени като моите, стават сериозни. — Но няма по-висша цел от тази и въпреки че съм завещала на Алис титлата си „Бранителката“, все още ми е останала малко сила. Не ми се ще да живея със съзнанието, че съм била до теб, а съм те оставила да се бориш сама.