— Ей…
— … добре ли си?
Гласовете идваха сякаш от бъчва. Или по-скоро аз бях в стоманена кутия… Като цяло, не беше на добре.
Отворих очи и видях пред себе си лицето на Велхеор.
— Глупчо — каза в лицето ми вампирът. — Кой се разсейва по време на бой?
Дъхът му беше изненадващо студен и леко застоял. За миг се загледах в стария свод.
— Че кой се разсейва по време на бой?!
С усилие се подпрях на лакът, надигнах се и се огледах. Лъжепатрулът го нямаше, но недалеч от нас бавно идваха на себе си Стела и нейните приятелчета, от което стигнах до извода, че съм бил в безсъзнание за кратко. Колкото и да е странно, не бях наранен от удара на виолетовата сфера, болеше ме само главата, но за това преди всичко беше виновна внезапната й среща с каменната настилка.
— Ех — живописно въздъхна вампирът. — Чудя се как изобщо си жив досега.
— А, не! — станах и бързо закуцуках към предателите. — Нека не говорим сега за смъртта…
Вампирът спокойно тръгна до мен, гледайки ме с интерес:
— И защо вие, хората, не обичате да говорите за смъртта?
Създадох няколко малки купола около нисшите вампири, така че да не избягат, и облекчено си поех дъх.
— Вероятно защото тя пристъпва твърде близо до нас? — предположих аз.
— О-хо, избиваме го на поезия? — усмихна се Велхеор. — Тогава ще излезе, че вампирите се разхождат под ръка със смъртта и затова не се страхуват от нея? А пък друидите са такива сухари, че дори смъртта се страхува да не умре от скука в тяхното общество.
Ох, какво правя?! Разговарям за поезия с вампир само минута след опасна магическа битка…
На площада най-накрая се появиха моите приятели. Първи притичаха, разбира се, Чез и Алиса. Последваха ги тълпа нисши вампири, начело с Даркин, а шествието завърши бавния Наив.
— Какво е станало тук?! — в движение попита Чез.
— Изтърва ли ги?! — веднага премина към работата Алиса.
— Добре ли си? — попита загрижения Наив.
М-да, изглежда Викерс-младши беше единственият, който се вълнуваше от състоянието ми.
— Вече всичко е наред… — погледнах към вампирите, които бяха дошли на себе си и нелепо се блъскаха в стената невидими въздушни клетки. — В известен смисъл.
— А… защо около Стела и момчетата има… преграда? — неуверено попита Даркин.
— За да не избягат — охотно обясни Велхеор. — Твоите приятелчета са предатели. Между другото, би трябвало и теб да подложим на кръстосан разпит, никога не знаеш какво…
Даркин неволно отстъпи под погледа на червените очи на най-кървавия вампир на хилядолетието.
— Така, хайде да не започваме с обвиненията — прекъсна го Алиса. — Като начало разкажете какво всъщност се е случило тук.
Описах колкото се може по-сбито сблъсъка с нисшите вампири, не забравяйки да спомена за „активното“ участие на Велхеор. За съжаление никой не сподели моето възмущение. Освен това, поне на мен така ми се стори, моите приятели недостатъчно сериозно възприеха информацията за новите възможности на нисшите вампири. Тоест в странната магия повярваха всички, Велхеор потвърди разказа ми, но в невероятната сила на техните заклинания, създадени с помощта на непозната енергия… Всички решиха, че аз за пореден път съм объркал нещо в заклинанията си, поради ниско самочувствие или нехайство. Реакцията им изобщо не ме обиди, но подценяването на противника никога не е водело до нещо добро…
Най-болезнено от всички прие разказа ми Даркин. То си беше разбираемо, не всеки ден разбираш, че момичето ти е предател…
Със скована крачка вампирът се приближи до невидимия купол, в който беше Стела, сложи ръката си върху невидимата повърхност и тихо каза:
— Как можа?
Аз се приближих до него и сложих ръка на рамото му.
— Даркин…
— Чакай! — отдръпна рамо вампирът. — Стела! Защо постъпваш така с мен? Постоянно се забъркваш в нови неприятности, а после аз трябва да страдам! Защо винаги си против мен? — той стисна юмруци. — А ако аз бях на пътя на самозванците, и мен ли щеше да се опиташ да убиеш?
Изкашлях се извинително.
— Не може ли да ми дадете малко време?! — ядосано се обърна вампирът.
Уау, никога не бях го виждал толкова емоционален.
— Колкото искаш — виновно сведох поглед. — Просто исках да кажа, че Стела не може да те чуе — куполът е звуконепроницаем.
Даркин замръзна и бавно обърна глава към Стела. Тя сви рамене извинително и каза нещо, като го гледаше в очите. За съжаление, никога не съм бил добър в четенето по устните…
— Освободи я — помоли Даркин. — Тя няма да избяга.
Послушно махнах купола.
— Ех ти — каза само Даркин и се извърна от вампирката.