Действие 2
В действителност ние можехме да разпитаме вампирите още там, на площада, но да го правим пред очите на местните жители не беше много коректно. А и трябваше да изчакаме Даркин да се успокои, без него просто нямаше смисъл да разпитваме Стела. Така че се отбихме в Прокълнатата къща, вземайки предварително няколко подноса с любимите ни пирожки, и седнахме в залата с взетите от Стела артефакти. Представляваха няколко парчета от непознат вид сиво дърво и изобщо не излъчваха енергия. Не можахме да намерим някакви управляващи елементи, каквито има върху стандартните артефакти. Предполагайки, че този вид артефакти могат да се използват само от нисши вампири, Даркин също опита, но и при него не се получи нищо. След безброй безполезни опити да разгадаем неизвестните оръжия, накрая всички се отправихме към полицейското управление. Всъщност не всички — Наив и нисшите вампири останаха да свършат битовите задачи, Велхеор изчезна някъде по пътя, така че накрая останахме само четирима.
През целия път до управлението Алиса и Чез обсъждаха какви допълнителни заклинания могат да бъдат вградени в амулетите и как да се оптимизира комуникацията между Патрулите. Според слуховете, най-новите разработки на Академията позволяваха да се предава глас на разстояние без използването на обемисти артефакти, изразходващи огромно количество енергия, но до този момент нито една работилница не беше успяла да направи нещо подобно. Все пак нивото на знанията, придобити в Академията, както и добрите условия за провеждане на научни изследвания, позволяваха да се постигне много повече, отколкото от изследванията на множеството самостоятелно действащи работилници. В разговори за новите възможности ние стигнахме до управлението на стражите.
— Ей, виж, това куче не ти ли напомня за някой? — попита ме Чез, гледайки замислено табелата над входа.
Щитът с изображение на сериозно и много тъжно куче толкова отдавна беше станал повод за шеги от страна на местните жители, че вече никой освен новодошлите не му обръщаха внимание. Но ние можехме да се считаме за такава, така че продължавахме да се забавляваме, обсъждайки бедното животинче.
Всички веднага спряхме пред щита и се загледахме в рисунката.
— Ами сега, като каза…
— Мислиш, че той е позирал за рисунката?
— Тази табела си беше тук много преди Витор да стане началник на стражата — не се съгласи Даркин. — Но трябва да призная, че приликата е поразителна.
Ние влязохме в управлението, отдадохме чест на стоящия на пост страж и тръгнахме право към подземията, подминавайки на пръсти кабинета на Витор. Всеки път, когато се появявахме в тази сграда, той ни гощаваше с месо и вино почти до смърт. И ако първия път всичко повече или по-малко мина спокойно, то запоя след убийството на Съществото ни изкара от строя за цял половин ден. Дотогава, докато един от нас не дойде на себе си дотолкова, че да използва заклинание, разлагащо излишния алкохол в организма до безвредни елементи.
— Може би по този портрет избират началниците? — предположих аз.
Разбира се, с тези глупави разговори ние се опитвахме да разсеем Даркин от тежките мисли. От момента, когато вампирът научи за предателството на приятелката си, той се затвори в себе си и практически не реагираше на външни дразнители. Дори забележката за началника на стражите Даркин каза с безизразен глас, едва поглеждайки табелата.
Показах със знак на Чез да каже още нещо смешно и глупаво, но в отговор той само сви рамене. Изглежда, че понякога дори и на моя риж приятел можеха да му свършат шегите.
Нисшите вампири бяха в отделни килии със солидни стоманени врати и огромни болтове. Стражът, дебел брадат мъж, доста по-стар от нас, леко се поклони и ни подаде тежка връзка ключове.
— Ще бъда отвън, ако имате нужда от нещо — извикайте ме.
— И просто ей така ще ни дадете ключовете за всички килии? — учуди се Чез.
— Всички останали килии са празни — сви рамене стражът. — Тук са само вашите вампири. Всъщност ние започнахме да използваме тези килии едва след вашата поява. В нашия град рядко арестуват някого.
Хвърляйки ни такъв поглед, сякаш ние бяхме виновни за нарасналата престъпност, той напуска подземието.
— Да се разделим? — предложи Алиса. — Така ще бъде по-лесно да разпитваме.
— Добре, става — съгласих се аз.
Чез кимна, но се получи така, че само Алиса се отдели от нас. А ние с Чез, движени от любопитство или просто глупост, последвахме Даркин. Нисшата вампирка седеше на леглото, загледана в една точка, и изобщо не реагира на нашата поява.