— А аз си мислех, че се грижите за животинките си.
— Е, не ги избиваме просто ей така. Тук нямаме глупаво рязане на глави или обесване, а пълноценно хранене за някой щастливец, заслужил толкова ценен подарък за вярна служба към родината.
Вече напускахме площада, когато в близост до една от сергиите забелязах някакво стълпотворение и суматоха.
— Какво става там? — попитах.
— Хванали крадец — каза един от минаващите покрай нас хора. — Опитал се да краде храна.
Не можах да устоя да не подкача вампира:
— Нали каза, че нямате кражби?
— Е, почти нямаме — разпери ръце вампирът. — В края на краищата хората доста трудно се поддават на дресировка и винаги ще се намери някой, който да краде не толкова от нужда, колкото от любопитство. Или да убива от ревност. Долу горе на всеки хиляда души ще се намери един такъв глупак. Интересно ми е да го погледна, не помня подобен случай през последните петдесет години.
Провряхме се през насъбралите се хора и успяхме да хванем момента на ареста на крадеца — плешив мършав мъж в мръсни и прашни дрехи с неопределен цвят. Двама стражника ловко му сложиха стоманени белезници и го поведоха към фургона на вампирите.
— Поддръжници на вампири! — разкрещя се крадецът, без изобщо да се опитва да се изтръгне от ръцете на стражите. — Давате им кръвта и живота си, радвате се на ролята си на послушни животни!
— О-хо, а аз си мислех, че тук всички са доволни от живота си — отбелязах аз. — Икономически изгоди, спокойствие и така нататък.
— Доволни са — не тръгна да спори вампирът. — Но и този спокоен живот си има един малък недостатък — постоянното даване на кръв и жизнена енергия води до значително съкращаване продължителността на живота на местните жители. Ако обикновените хора нормално живеят по двеста години, тук започват да грохват още на петдесет.
— Какъв кошмар! — ужасих се аз. — Ако се съди по техните стандарти, аз за своите двадесет години съм изживял една трета от живота си! Велхеор, ти нищо не ми каза за това!
— Не съм. А ти нямаш ли си мозък? Вече си голямо момче, би трябвало да знаеш, че всяко нещо на този свят си има цена.
— И хората в земите ви знаят ли за това?
Сигурно са заблудили бедните хора и ги държат в неведение.
— Знаят, макар да си мислят, че това са само измишльотини, защото информацията от външния свят е доста ограничена — нито потвърди, нито отрече подозренията ми вампирът. — Промените са постепенни, така че повечето хора го смятат за даденост. Когато едно поколение живее с десетина години по-малко от предишното, следващото още десет… Тук много добре пасва вашата поговорка: „Човек свиква с всичко“. В допълнение ние създаваме отлични условия за тях, много рядко хората се опитват да избягат оттук.
— Опитват? — наежих се аз.
— Да не си мислиш, че ще пуснем просто ей така източника си на храна?
Източник на храна? Е, поне не изрече въртящото се на езика му сравнение с добитък. Колко политически коректни бяха всички тези вампири.
— Между другото мисля, че трябва да помогнем на това момче — прозя се Велхеор.
— Наистина ли? — не повярвах аз. — Откъде такава доброта?
— Защо доброта — изсумтя вампирът и аз за пореден път забелязах определена семейна прилика между него и Алиса. — Това момче е избягало от земите на Бойния клан, може да ни послужи като водач там.
— А защо си мислиш, че е избягало именно оттам?
— Клеймото на шията му показва, че принадлежи на клана Сеон. Всеки клан и всяко населено място си имат свой знак, за да не възникват неразбирателства със… собствеността.
И наистина, на тила на мъжа се виждаше татуировка. Сигурно подобни знаци имаха и всички жители на селото, просто не се виждаха от косите. Между другото беше странно да се слагат отличителни знаци, които да не се виждат веднага. От друга страна, татуировка на челото би карала хората да изглеждат като истински роби, а вампирите се опитваха да запазят поне отчасти достойнството им.
— И щом като се е добрал до моите земи, значи ще може да послужи и на нас — продължи вампирът.
Погледнах озадачено Велхеор:
— Говориш така, сякаш никога не си бил по техните земи.
— Разбира се, че съм бил. Само че когато ходех там, беше с цел да вдигна шум, а не да се промъквам незабелязано. Разбира се, в старите дни и с тайното промъкване нямах проблеми, но нали разбираш, че без моите сили и с твоите постижения в Занаята по-добре да използваме услугите на опитен водач.
Едва сдържах възмущението си по повод моите възможности към Занаята и просто кимнах в знак на съгласие:
— Добре. Това са твоите земи, можем ли да го вземем от стражата?