— Стоите ли си? — попитах на глас.
Естествено, скелетите не отговориха. Може би просто не горяха от желание да говорят, а дори и да горяха… с какво да говорят?
Внимателно разгледах артефакта и мъртъвците с помощта на Истинското зрение, но не открих и следа от заклинание.
— Дракон да ги вземе тези древни артефакти! — изругах тихо.
Нищо не разбирах, а трябваше по някакъв начин да ги накарам да изпълняват поне най-простите команди. Дори да не нападат и да не показват чудеса от фехтовално изкуство, но поне задължително трябваше да стигнат до определеното място. Иначе цялата работа просто се обезсмисляше.
— Ей, ще тръгваме ли?
Скелетите изобщо не помръднаха.
Почаках още малко, а след това махнах Въздушния щит и, измъквайки от джоба си кукри, предпазливо слязох при немъртвите. Уф, отблизо изглеждаха страшничко. Макар че, като се замислиш, скелети — най-безобидния вариант. Никаква гниеща плът, без смрад и висящи парчета кожа, а само бели, изчистени до блясък кокали.
— Ра-авнис! — извиках бодро.
Никаква реакция.
Тогава се върнах обратно на дървото, настаних се удобно и отново започнах да медитирам, опитвайки се да измисля нещо. Сондирах артефакта, после и самите скелети, но изобщо не можех да разбера как да ги накарам да ме слушат.
В това занимание прекарах още няколко часа, но така и не постигнах никакви резултати. Скелетите отказваха да реагират на външни дразнители, дори и когато реших да ги нападна. В резултат за сетен път се убедих, че магията не действа на мъртъвците, а и се лиших от единия благодарение на особените свойства на кукри. Най-накрая вбесено изритах единия от скелетите в задника, но той само се заклати от удара.
— Забавляваш ли се?
Обърнах се и видях Велхеор, удобно разположен на моя клон.
— А-ха. Избивам бедните скелети за кеф. Така да се каже, удовлетворявам жаждата си за насилие.
— Колко мило — усмихна се вампирът. — А има ли напредък с неживите?
— Не се поддават на дресировка — въздъхнах аз. — Стоят като статуи, на нищо не реагират.
— Много лошо. Събирачът на кръв ще мине недалеч оттук след около час. Имай предвид, че ако не накараш скелетите да се размърдат, ще трябва ти самия да отвличаш вниманието на вампира.
Като се имат предвид способностите на вампирите и проблемите ми със създаването на заклинания, нищо добро не ме чакаше…
„Така. Мисли, мисли! — мислено се стегнах аз. — Какви други варианти може да има? Те на нищо не реагират, само стоят като пънове. Не можах да сканирам артефакта — или нямам подходящите способности, или по-вероятно, подходящите знания. Какво ми оставаше? Оставаше ми да… да се възползвам от това, което вече знам! Там на гробището мъртъвците упорито следваха създалия ги артефакт, а следователно най-вероятно ще тръгнат и след мен, ако отдалеча черепа достатъчно далеч.“
Решавайки да проверя догадката си, аз се отдалечих на известно разстояние от скелетите и те наистина тръгнаха след мен. За да съм сигурен, аз дори избягах извън полезрението им, но мъртъвците ме намериха без никакъв проблем.
— Добре, Велхеор, ето плана — закарваме скелетите на пътя, после ти с черепа в пазвата заобикаляш покрай идващия по пътя събирач на кръв така, че скелетите да минат покрай него. Едва ли вампирът ще стои и само ще гледа скитащи по пътя немъртви.
— Но скелетите няма да го нападнат? — уточни вампирът.
— Предполагам, че не — признах аз. — Но… я чакай да проверя нещо…
Изведнъж ми дойде на ум една много интересна идея. Скелетите можеха и да не нападат, но нищо не ми пречеше да създам такава илюзия. Ако опитам да ги накича със заклинания, които ще се задействат при приближаването на вампира? Разбира се, мъртъвците с лекота поглъщаха насочените към тях заклинания, но ако, да речем, Огнената топка просто виси до него в незавършен вид… Защо да не опитам?
Бързо нахвърлих заклинанието, прикрепих го към един от скелетите и започнах да наблюдавам за резултата. Заклинанието не се разпадна, но енергията постепенно напускаше сплитането. И това беше логично, нали мъртъвците изсмукваха енергия от околното пространство, за да поддържат съществуването си. Но това ставаше достатъчно бавно, за да оцелее заклинанието десетина минути. Така че прекарах остатъка от времето си да въоръжавам скелетите с атакуващи заклинания. Това се оказа не толкова просто, защото моите способности частично бяха намалели и аз обърквах заклинание след заклинание.