— Да! — изпуфтях доволно и избърсах потта от челото си. — Сега към всеки от скелетите са прикрепени атакуващи заклинания. Ще се активират по моя команда и ще атакуват вампира. В останалото плана не се променя.
— Прекрасно, но по-добре направи така, че да нападнат фургона с кръвта. Това много по-бързо и сигурно ще разяри вампира.
— Няма проблем — съгласих се аз.
— А докато той се разправя с неживите, аз ще открадна арестанта. Той е завързан с въже към фургона и върви зад него, това ми дава големи шансове да изчезна незабелязано.
— Тогава да тръгваме.
И ние заедно със скелетите тръгнахме към пътя, по който би трябвало да мине събирача на кръв. Малко със закъснение си помислих, че на пътя на скелетите може да се окаже не само вампирът, а и жители на градчето. Как ли ще реагират, като срещнат неживите? Със сигурност нямаше да са щастливи.
Велхеор изчезна във вечерния сумрак, за да разузнае, и скоро се върна с добри новини — както се и очакваше, събирачът идваше към нас.
— Чудесно — въздъхнах с облекчение и му подадох артефакта. — Значи действаме по плана? Аз ще активирам заклинанията дистанционно и докато той се разправя със скелетите, ти ще отмъкнеш пленника.
Вампирът кимна:
— Да, и още щом той започне да се занимава със скелетите, бягай оттам възможно най-бързо. След това се срещаме на гробището. Ще намериш ли пътя в тъмното?
— Няма да се загубя — отвърнах кратко.
Вземайки артефакта, Велхеор отново изчезна, а на мен ми остана само да последвам безшумно крачещите по пътя скелети.
Действие 6
Единственото, за което си мислех, докато вървях зад скелетите, беше какво да правя, ако вампирът реши да ме подгони. Нещо ми подсказваше, че бягам доста по-бавно от Висш вампир, а и в бойните качества определено отстъпвах. Завесата-невидимка също едва ли щеше да помогне, поне така каза Велхеор. Така че какво ми оставаше? Да вдигна ръце и да му дам да ме хване или, което беше по-вероятно, да ме убие? Ама че решение! Въпреки широко разпространената приказка „Език мой — враг мой“, щеше да се наложи да заговоря вампира и евентуално да го убедя, че просто си минавам оттук. И когато вече не е толкова бдителен, да опитам да се справя с него.
Далеч отпред се мярна фургонът на вампира. Свих навътре в храстите и продължих успоредно на пътя да следвам скелетите. Оставаше да се надявам, че отличния слух на вампирите е силно преувеличен и той няма да ме чуе от десетина крачки.
Когато скелетите се доближиха на достатъчно разстояние до фургона, аз активирах първите бойни заклинания. Към фургона полетяха Огнени топки и Въздушни юмруци. По-точно две топки и един юмрук. Всъщност топките трябваше да бъдат три, но едно от заклинанията, както все по-често се случваше в последно време, се скапа.
Вампирът се издигна във въздуха и с лекота отби първата Огнена топка, а след това отклони настрани и втората. Всичко това той направи с добре познатия ми кукри. Изобщо не бях предполагал, че може да се използва по този начин. Я виж ти какво полезно нещо!
Скелетите продължиха да се движат, а аз задействах останалите заклинания. Към всеки нежив бях прикрепил по няколко неща, просто за всеки случай. Разбира се, вампирът отби всички заклинания, което още веднъж потвърждаваше думите на Велхеор — с него по-добре да не се сблъсквам в открит бой. Скачайки от колата, той мълниеносно се втурна към скелетите и се развъртя с кукри в ръка. И тогава един от скелетите със закъснение пусна още една Огнена топка, която мина покрай увлечения в схватката вампир и се вряза във фургона. Ударът от сравнително малката Огнена топка се оказа неочаквано силен и буквално проби дървената стена, разпръсквайки трески на няколко метра.
„Ох, дракон да го вземе! — ужасих се аз. — Толкова ли си глупав, да не можеш да спасиш скъпоценната си кръв, а?“
Бързо отстъпих навътре в храстите и като внимавах да не вдигам шум, започнах много бавно да се отдалечавам от пътя. Оставаше да се надявам, че вампирът няма да ме усети или в краен случай ще подгони Велхеор. Нещо ми подсказваше, че дори и със загубени способности и с пленник на рамото той имаше далеч по-добри шансове за бягство.
След известно време най-накрая се убедих, че вампирът не се кани да ме преследва. Ако наистина смяташе да го прави, аз не бих успял да отида толкова далеч. Значи можех да се отпусна малко и спокойно да се върна на гробището.
Както и очаквах, Велхеор беше стигнал до мястото на срещата преди мен. Намерих го седнал на вече познатия ми клон, докато пленникът лежеше в безсъзнание върху един от гробовете.
— Жив ли е? — попитах за всеки случай.