— Предпочитам да заобикалям гробището.
— Добре, ще се ориентираме на място.
Велхеор се оказа прав. Когато се спуснахме от хълма и излязохме от постепенно разреждащата се гора, в края й забелязахме малко гробище. Е, не точно малко… Сега всичко сравнявах с Великото гробище, а на неговия фон дори няколко хиляди гроба, меко казано, не впечатляваха. Втората добра новина бяха данните от следящото устройство — на листа хартия редом до стрелката се появи и точното разстояние до целта. Всичко показваше, че ухапалият ме вампир се намираше именно в този замък. От една страна, разбира се, трябваше да се радвам, че най-накрая го намерих, но от друга… по-добре да бяхме го срещнали някъде в открито поле, това значително щеше да облекчи задачата ни.
Велхеор тръгна да разузнае постройката до гробището и скоро се върна с още една добра новина — къщичката беше празна. Но го каза с такъв тон, че още дълго оглеждах околността в търсене на скрития труп на местния пазач. Но или скриването на труп в гробището не беше трудна задача, или Велхеор наистина не беше убил никого… във всеки случай, труп не открих. А и отвътре къщата не изглеждаше много уютно — запусната, всичко покрито с прах, навсякъде висяха плътни паяжини.
— Наистина, едва ли някой е живял тук — признах аз и кихнах.
— Разбира се, нали ти казах — Велхеор ме погледна подозрително. — Или не ми вярваш?
— Малко — признах аз.
— Ей! — обиди се вампирът. — Ако бях убил пазача, щях да ти кажа, а и дори щях подробно да опиша целия процес.
— Пфу — намръщи се Мирон, незнайно дали от думите Велхеор или от праха и мръсотията. — Отивам в Сеонит и ще се опитам да възстановя старите контакти. Ясно ви е, че в Сеон така лесно не се влиза, но знам ли, току виж някой от хората може да знае тайна вратичка. Със сигурност местните ще ви помогнат, ако им кажа, че искате да убиете обитател на замъка.
Главният замък на бойния клан се наричаше съвсем логично — Сеон, а района около замъка, обитаван от хора — Сеонит. При това замъкът беше малко на разстояние от човешките домове, може би защото вампирите искаха да живеят по-далеч от хората, а може би и обратното.
— Вземи нещо за ядене — помолих аз. — Толкова съм гладен, че скоро наистина мога да мина на кръв.
— Добре, ще измисля нещо — обеща Мирон. — Но нали знаеш, че в земите на вампирите здравият човек може да получи пари и храна без никакви проблеми. Просто намаляш живота си с няколко дни в замяна на добро хапване. Кой ти ги брои?
Той изчезна преди да измисля подходящ отговор. Затова пък ми напомни, че се канех подробно да разпитам Велхеор за създалата се ситуация в земите на вампирите. Странни бяха отношенията на местните хора към вампирите — или ги уважаваха, или ги мразеха…
— Всичко е много просто — усмихна се вампирът. — Хората са идиоти, но не са глупави. Ние им създаваме отлични икономически условия и им осигуряваме спокоен живот. В нашите земи няма бедност, глад, кражби, грабежи и нападения от вампири.
— Да бе, направо раят на земята — ухилих се аз.
— Рай за тези, които не се стремят към нищо — поправи ме вампирът. — В замяна на кръвта ние снабдяваме хората с достатъчно количество пари и стоки, така че да не се нуждаят от нищо. Между другото, Зак, тук никой не заключва вратите си нощем.
— А какво там за идиоти говореше?
— Ние създадохме комфортни условия за живот, но за всичко трябва да се плаща. А никой не обича да плаща.
— Особено когато трябва да плаща с години живот — изсумтях аз. — Нали вие сте дълголетниците, за нас всеки ден е от значение.
— Ами тогава защо не искаш да станеш нисш вампир? — насмешливо попита Велхеор. — Те също живеят много по-дълго от хората.
— Не, благодаря — намръщих се аз. — Да пия кръв за дълголетие? Благодаря.
— На теб би ти харесало — увери ме Велхеор. — За вампирите вкусът на кръвта е като вино. Тръпчиво, сладко, кисело-сладко… различно. И всеки човек има специфичен привкус.
С всяка дума гласът му звучеше все по-замечтано.
— Ъ-ъ… а ти отдавна ли не си пил кръв? — попитах предпазливо.
— В замъка се напих до насита — успокои ме Велхеор. — Освен това кръвта на нисшите вампири е вредна за нас, а ти вече не си съвсем човек. В никакъв случай не бих пил тази гадост.
Е, тук вече ме успокои.
— Между другото, поне според мен, няма какво да си блъскаш главата с това — отбеляза вампирът. — По-добре мисли как да накараш мъртъвците да изпълняват командите ти. Дори да вдигнеш тълпа скелети и те да дойдат с нас до замъка, това изобщо няма да е достатъчно.