За мое щастие Велхеор още не беше се върнал. Не ми се и мислеше какво щеше да стане, ако беше преминал през същата врата, която използвах за вход към библиотеката. Но, разбира се, нищо подобно не се случи.
„Така. Мирон явно ще отсъства още няколко часа — започнах да си мисля. — Докато уреди всичко, докато намери нужните хора, докато събере информация. А и Велхеор с неговата мания за преследване няма да се успокои, докато не обиколи навсякъде и не проучи всеки камък. Може би трябваше да остана в библиотеката и да поработя заедно с Велес? Не, само щях да му преча. Е, добре, щом имам свободно време, винаги мога да го оползотворя.“
И за кой ли път през последните дни аз взех черепа, седнах на пода и започнах да медитирам. Но още щом поех дълбоко дъх, веднага се закашлях от праха.
„Трябва да се обвия с Въздушен щит да филтрира въздуха, че тук е направо отвратително“ — помислих си и се заех със създаването на заклинанието. Оп-па… не се получи…
Странно, но изглежда, че за последните няколко дни моите способности бяха значително отслабнали, сега дори най-прост щит не можех да създам от първия път. Как с Велхеор щяхме да се доберем до ухапалия ме вампир, щом вече и на Занаята не можехме да разчитаме. А дори и да се доберяхме, това съвсем не значеше, че щяхме да се справим, щом дори само за спасяването на Мирон трябваше да измисляме толкова сложен план.
На третия път все пак успях да завърша заклинанието, но настроението ми вече напълно се беше развалило, както и всякакво желание да се занимавам с медитация и артефакта. В крайна сметка се облегнах на стената и реших малко да подремна в очакване завръщането на Велхеор или Мирон.
Събуди ме звукът на затръшващата се входна врата. Сънят изчезна, оставяйки след себе си чувство за някакво важно, но недовършено откритие. Рязко отворих очи и скочих на крака, инстинктивно посягайки към кукри. Колко бързо се променяха навиците — преди няколко седмици първо бих започнал да създавам заклинания, а сега веднага посегнах за ножа. За щастие, това беше просто Мирон. Той буквално се изтърколи в къщата, целият разрошен и нацапан с кал, сякаш бягаше от преследвачи.
— Беда!
— Какво?!
— Хванаха Велхеор!
— Кой?!
Мирон рухна на стола, протегна крака и въздъхна с облекчение:
— Едва успях да дойда. Тъкмо се връщах от Сеонит, когато чух шум от падащи дървета. Приближих се внимателно и успях да видя края на битката — три вампира тъкмо вързваха твоя приятел. По-точно двама, тъй като третият се търкаляше на земята. Като гледах повалените дървета и разораната земя, битката между тях е била много сериозна.
Е, очевидно на тази тройка й беше провървяло. Ако Велхеор не беше загубил способностите си, би ги заровил и тримата в земята. Дори и в това състояние явно е успял да окаже сериозна съпротива.
— Трябва да го спасим — изпъшках аз. — Но си нямам и идея как може да го направим.
— Ти си Майстор, нали така? А те са само трима.
— Аз не съм Майстор, а само ученик — поправих го аз. — А и не всеки майстор може да се справи дори с един Висш вампир, а тук те са трима… Добре, да тичаме, там ще видим — реших аз.
Мирон бързо ме поведе през гората до мястото на схватката.
— Да, наистина всичко е обърнато с главата надолу — признах аз.
Гледайки разораната земя и падналите дървета, аз неволно почувствах уважение към Велхеор. Да направи всичко това без използване на Изкуството, практически с голи ръце…
— И как ще ги намерим сега?
Прекрачих едно паднало дърво и видях в листата парче от черно облекло. Не знам на кого принадлежеше, на Велхеор или на нападналите го вампири, но търсещото заклинание имаше за какво да се хване.
— Лесно.
На третия опит търсещото заклинание все пак пусна от пръстите ми видима само за мен тънка червена нишка, която тръгна през гората, криволичейки между дърветата. В заклинанието беше вмъкната система за определяне разстоянието до целта, но единствената й визуализация беше промяната на нишката от едва видимо розово до ярко червено. Сега нишката изглеждаше достатъчно ярка, но постепенно започна да става все по-бледа.