— Направо ме е срам — с едва доловима насмешка каза Мирон. — Имате толкова много проблеми заради мен.
Определено тук, в земята на вампирите, дори и при хората характерите бяха кошмарни и арогантни до невъзможност.
— Няма нищо, ще се реваншираш — ухили се Велхеор. — С кръв.
— А-ха, като се върне кравичката в обора — изобщо не се стресна Мирон. — А защо толкова време бягахте из гората?
— Продължителната битка щеше да издаде моите проблеми — той направи гримаса — със способностите. Така че трябваше светкавично да се справя с единия, а с другите двама да си потичам на воля из гората.
— Но нали каза, че в това състояние не би се справил с Висш вампир в двубой един срещу един.
— Не бих могъл — съгласи се Велхеор. — Само че това не бяха пълноценни Висши. Очевидно Итания има проблеми с кадрите, след като използва младок за бирник на кръв. Затова си успял да попилееш фургона с мизерната си Огнена топка.
— Защо да е мизерна?
— Мизерна и немощна — изсумтя вампирът. — Гледам, че с мъртъвците се справяш по-добре, отколкото със Занаята. Ще се преквалифицирваш ли?
Между другото, не лош вариант. Ако нещо се объркаше и аз безвъзвратно загубех способността си към Занаята, то поне това щеше да ми остане. Също и възможността да изучавам талантите на нисшите вампири.
— Че как иначе — казах решително. — Аз съм гений.
— А-ха — не тръгна да спори Велхеор. — Надявам се, че твоята гениалност ще стигне, за да измислиш план за проникване в замъка?
— Едва ли — признах съкрушено.
— Затова пък моята стига — обади се Мирон. — Поговорих с някои хора и те могат да ни покажат най-безопасния път към замъка.
— Чудесно — зарадвах се аз.
— Но това все още не ви гарантира проникването. Там винаги има сериозна охрана.
Ухилих се доволно:
— Нищо, имаме си отвличаща маневра.
Действие 7
На сутринта се изсипа истински порой. Не онзи весел дъждец, придружен от ярко слънце и весели писъци на деца. И не внимателно разчетен локален дъжд, предизвикан от Майстор за поливане на градинката или по прищявка на някой жител на столицата. Не. Това беше истински, естествен порой.
Толкова беше странно. След като бях прекарал целия си живот в столицата, с внимателно управляван климат и време, нагодено към желанията на хората, за първи път виждах истинска стихия. По тъмното небе се носеха оловносиви облаци, разнасяха се страховити тътнежи и пробягваха редки, но невероятно ярки светкавици.
Стоях под навеса на къщичката, предназначена за пазача на местното гробище, и се наслаждавах на бушуващата природна стихия.
— Защо си станал? — попита Велхеор, който както винаги се появи напълно безшумно до мен.
— Наслаждавам се — отговорих честно. — Такъв силен порой започва, че изобщо не ми се иска да излизам на открито.
— О, да, ти си отгледан под похлупак — в старателно построен и контролиран свят. Но да не си посмял да използваш заклинание за защита от дъжда, веднага ще ни засекат. Ще крачиш през калта, ще се мокриш и миришеш като нас.
— Сякаш не знам — измърморих аз и веднага спрях да изграждам наполовина сплетения Въздушен щит. — Пропит съм до мозъка на костите си с любимия ти ловен дух. Доволен ли си?
— Щастлив — изсумтя вампирът. — Да вървим, очакват ни велики дела. Днес ние двамата ще превземем с щурм замъка на сеонците.
Зад гърбовете ни Мирон хълцна от изненада:
— С щурм? А какво стана с тайното проникване?
— Спокойно, ти вече свърши своята част от работата — преведе ни през земите на сеонците — обърнах се аз към водача. — По-нататък ще продължим сами с малко по-друга… компания, и тя ще осъществи нападението, а в това време ние тихо ще се промъкнем в замъка.
Пристъпих навън и посочих малката горичка в близост до селището:
— Погледни ето там.
— Какво е това? — изненадано прошепна Мирон.
— Това е нашата армия.
В утринния сумрак между дърветата се виждаха многобройни силуети на скелети. Артефактът определено се беше постарал — беше действал цяла нощ, за да ги вдигне всичките. Мисля, че бяха стотици, вероятно към петстотин.
— Красота-а — измърка Велхеор, заставайки до мен. — Бойни качества, разбира се, нямат никакви. Но при липса на друго… Може би ще успеят да отклонят местните поне за малко, за да успеем да се промъкнем вътре.
— Ей, не подценявай моите скелети — обидих се аз. — Ще повоюват малко и ще им покажат на всички къде зимуват раците!
— Я виж как заговори — насмешливо каза вампирът. — А доскоро не можеше да ги понасяш.