В някои отношения вампирът, разбира се, беше прав — тези същества не можеха да внушат нищи друго освен отвращение и ужас. Но когато си прекарал толкова много време в изучаване на артефакта, а след това си дресирал мъртъвците като домашни кученца, неволно започваш да се отнасяш с тях малко по-различно.
— Е, последен напън? — Велхеор потри ръце. — Вмъкваме се в замъка, хващаме ухапалия те вампир, ти го убиваш…
— Аз да го убия? — облещих се аз.
— А кой друг — изсумтя вампирът. — Или си мислеше, че аз ще ти решавам проблемите? Не-е. Ако ти дори за себе си не можеш да се погрижиш, тогава по-добре изобщо не приближавай до Алиса.
Пак това негово изнудване. С такива темпове скоро ще направи от мен свой приемник. Ще получа някаква банално-кръвожадна титла от рода на „най-злобното копеле на месеца“ само за да мога да поканя Алиса на среща. При това изобщо не беше сигурно, че тя ще се съгласи и цялата тази работа щеше да си струва усилията.
— Ей, и аз ще дойда! — Мирон дишаше развълнувано. — Не бих пропуснал такова зрелище!
— С нас няма да дойдеш — отвърнах спокойно аз. — Само ще ни пречиш. Но атаката на скелетите може да я гледаш отстрани.
— Разбирам — тъжно се съгласи Мирон. — Добре тогава, желая ти късмет, дай им да се разберат на тези вампири. А аз ще ви почакам тук… ако нещо…
— Не ти го препоръчвам — обади се Велхеор. — След нападението сеонците със сигурност ще претърсят всичко наоколо, ще намерят това място, а след това и теб. Така че най-добре бягай по-далеч оттук и се скрий в някое от човешките селища.
Мирон се замисли за момент, след това кимна и ми протегна ръка:
— Тогава сбогом.
Стиснах здраво ръката му и напомних:
— Не забравяй, ако всичко мине добре и ние оцелеем, с радост ще те посрещна в Крайдол или Лита. Сигурен съм, че такъв хитрец като теб и без наша помощ ще стигне дотам.
След това се разделихме. Той пое по неговия си път, а ние — по своя. Не знам какво го чакаше Мирон, но нашата пътека ни водеше право към убийството на ухапалия ме вампир. И честно казано, все още не бях сигурен, че съм готов за това.
— Значи все пак реши да насочиш неживите към Сеон — за кой ли път вече замърмори Велхеор, когато тръгнахме към замъка в компанията на мъртъвците. — Ако нападнат хората, това ще предизвика много по-голяма паника и вампирите веднага ще се втурнат да защитават своята собственост, а замъкът ще се окаже на практика празен.
— Не искам да пострадат невинни хора. А паниката сред вампирите и така ще бъде достатъчна — отговорих уверено. — Не всеки ден те атакуват пълчища от мъртъвци.
— Ами всъщност нещо подобно се случва понякога в моите земи и както може би забеляза, ние често наемаме сеонци като бодигардове и пазачи. Така че те много добре знаят как да се справят с неживи и вероятно ще изпитат само лека изненада, поне със сигурност няма да изпаднат в паника.
Обсъждахме този въпрос далеч не за първи път, но за щастие аз винаги отстоявах своята гледна точка.
— Важното е мъртъвците да им отклонят вниманието поне за малко.
— Повярвай ми, неживите изобщо не са им достойни противници — увери ме Велхеор и след кратка пауза добави: — Но може да се позабавляват малко. Хайде, раздавай команди на твоите мъртъвци. Замъкът е все по-близо, време е да се разделим с тях. И между другото, ти сигурен ли си, че ще те слушат? Вярно, видях те вчера как експериментира с вампирите, но такава тълпа…
— В нищо не съм сигурен — признах аз. — Странно ми е да чуя подобен въпрос от теб, ти все за твоя ловен дух обичаш да говориш.
— Не бъркай ловния дух с идиотизма — заяви вампирът, с което ме хвърли в леко недоумение.
Така и не намерих подходящ отговор, затова свалих черепа от колана и започнах подробно да описвам следващите стъпки на мъртъвците. На глас. Въпреки че според единодушното ни мнение с Велхеор артефактът би трябвало отлично да разбира и мислените заповеди, аз не бях сигурен, че ще мога толкова ясно да формулирам и предам мисленото послание.
„Насочете се към замъка на сеонците. Атакувайте всеки изпречил се на пътя ви вампир, не закачайте хора, в боя използвайте всички налични умения и средства.“
Съдейки по всичко, самият артефакт беше вложил в неживите определени умения, а на някои — и магически способности. Така че за вампирите предстоеше една много интересна сутрин…
— Вървете — заповядах аз, когато приключих с програмирането на неживите.
Те бавно се насочиха право към замъка, а на нас с Велхеор ни предстоеше да го заобиколим, за да се срещнем от другата му страна с приятелите на Мирон. Според плана, повечето от вампирите би трябвало да се струпат на стената, за да отблъснат атаката на неживите, което значително щеше да облекчи задачата ни.