— Имаме около двадесет минути, преди мъртъвците да се дотътрят до замъка — казах на вампира, когато вече бягахме с прилична скорост по посока на Сеон. — Ще ги забележат още на подхода, така че…
— По-добре млъкни и почни да бягаш с нормална скорост — прекъсна ме вампирът. — Че така ще ни надмине дори скелета на еднокракото куче, вдигнато с остатъците от енергия.
Дори да бях тренирал бягане в продължение на десет години, подготовката пак нямаше да ми стигне да бягам наравно с Велхеор. А еднокракия скелет, споменат от вампира, и на един крак се изхитряваше да подскача достатъчно чевръсто, така че изобщо не изоставаше от основната група мъртъвци.
На подхода към замъка ние забавихме темпото и започнахме да се придвижваме с максимална предпазливост. Въпреки че нямаше особена нужда от това — по думите на Мирон сеонците се отнасяха напълно равнодушно към защитата на външния периметър на замъка. Предполагам, че това се дължеше на особеностите на местната политика и спецификата на конфликтите между вампирите. А може би главния замък на бойния клан никой никога да не беше нападал. Не се бяха намерили такива самоубийци… досега.
Не сдържах любопитството си и зададох на Велхеор навеждащ въпрос.
— Точно така — потвърди подозренията ми вампирът. — Сериозни бойни действия мужду вампирските кланове не е имало от много векове. Незначителните сблъсъци и нападения не се броят. Затова замъците се охраняват само отвътре, а около селищата на хората патрулират ловци, така че никой да не избяга.
Изглежда Велхеор дори песни можеше да пее по време на бягане, и при това дъхът му дори нямаше да се накъса.
— Така, тук някъде трябва да е.
Въпреки всички приказки за безхаберието на вампирите, срещата с хората на Мирон беше уговорена на известно разстояние от замъка, в малко дере.
Там ни чакаха водачите, или по-скоро водачът — момче на около петнайсет години.
— Сериозни приятели има Мирон — отбеляза Велхеор. — Опасни. Ей, келеш, ти какво, да не се каниш да ни помагаш?
Момчето в спретнати дрехи подсмръкна и погледна изпод вежди вампира:
— Ами значи… аз, да…
— И как по-точно?
— Ами това… — и той безцеремонно избърса носа си с ръкав. — Знам една дупка в стената. Вампирите не обичат строителството, извикаха майстори от Сеонит, но докато започнат работа, докато домъкнат материали…
Мислех, че ще минаваме през нещо като подземен тунел, но и действителността се оказа също не лоша. Като ще е дупка, дупка да е, важното беше да влезем незабелязани в замъка.
— А ти кой си всъщност? — полюбопитствах аз. — Откъде знаеш за дупката в стената?
— Аз работя в замъка като куриер, а и там живея, в пристройката за хора в двора. Вчера ме изпратиха в Сеонит, за да предам заповедта на майсторите.
Аха, значи все пак в Сеон живееха хора.
— Добре, хайде води ни — нареди Велхеор.
— А вие наистина ли искате да убиете вампир? — невярващо попита момчвто.
— Разбира се — увери го Велхеор. — Ние сме добри вампири, които искат да убият злия вампир.
— Ей! — веднага се възмутих аз.
— Да, да, един вампир, а другият след пет минути вампир — поправи се той. — Така доволен ли си?
— Много повече! — отвърнах раздразнено. — Да вървим вече, скоро ще започне атаката на мъртъвците.
— Мъртъвци? — подскочи момчето. — Уау, а може ли да погледам?!
— Не — Велхеор го перна леко зад врата. — Води ни в замъка, малък. Правото на любопитство трябва да си го заслужиш.
Момчето явно смяташе да отвърне нещо рязко, но поглеждайки Велхеор, промени решението си. Странно, но той ни поведе към замъка съвсем открито, което за пореден път доказваше безхаберието на вампирите от бойния клан. Изглежда нямаха навик да наблюдават района около замъка. Не се стърпях и попитах момчето.
— Шегувате ли се? Охраната не обръща внимание на това, което става извън стените на замъка. Ако някой избяга от селото, стражите и прочие доносници ще докладват незабавно, за което ще им платят добре, едва тогава сеонците бързо ще организират издирване.
Момчето явно се почувства по-уверено и започна да ни залива с приказки, без изобщо да мисли за някаква потайност:
— А и кой нормален човек сам ще влезе в светая светих на вампирите? Макар да припечелвам там като куриер, ако ме заловят, ще мога да се защитя…
Веднага съжалих, че започнах този разговор.
— Стига, затваряй си устата и действай с краката.
Момчето се нацупи и сякаш нарочно започна да се препъва.
— Ей, дребния — Велхеор го тупна по рамото с такава сила, че момчето едва не изхвърча в близкия храст. — Ако се озовем достатъчно бързо в замъка, ще можеш да видиш началото на атаката на мъртъвците.