Ние с бавна, спокойна походка вървяхме по коридорите, като периодично проверявахме по картата. Няколко пъти се разминавахме с местни вампири, но очевидно ни приемаха за свои, поздравяваха ни и се интересуваха какво се случва навън.
Скоро стрелката на картата ни доведе до заключена врата.
— Ще разбиваме ли? — предложи Велхеор.
— Мислех, че се опитваме да не вдигаме шум — напомних аз. — Ще действаме по-просто. — Почуках на вратата: — Има ли някой вкъщи?
Признавам, че очаквах нещо от рода, че вратата няма да се отвори или че ще я отвори непознат вампир, дори тайно се надявах още първия път да попадна на търсения вампир. Но реалността надмина всичките ми очаквания — вратата се отвори от ритник и аз едва успях да отскоча настрана. Отворилият вратата вампир ме блъсна в рамото и спокойно продължи по коридора. Изненадан от неочакваната грубост, аз предпазливо надникнах през вратата и видях…
— Това трапезария ли е или какво? — попитах втрещено.
Приличното по размери помещение беше пълно с маси, а в далечния ъгъл имаше най-обикновен бар с множество дървени бъчви. От няколкото десетки маси бяха заети поне половината, и цветът на течността в чашите на събралите се тук вампири точно показваше какво се съхраняваше в бъчвите. Но мен повече ме интересуваха лицата се събралите се тук сеонци — търсех ухапалият ме вампир. За съжаление, оттук не можех да разгледам всички.
— Аха — доволно потвърди Велхеор. — Много подходящо, аз сякаш изведнъж огладнях.
— Тогава да вървим.
Бързо влязох в трапезарията, така че да не привличам много внимание. Велхеор веднага се отправи към бара за едно питие, а аз седнах на най-близката маса и продължих да се оглеждам.
Изпивайки едната чаша още по пътя, Велхеор седна до мен и протегна втората:
— Искаш ли?
И без да дочака отговор, я изпразни.
— Е, както искаш. Чудесна кръв. Дали да не ударя още няколко чаши?
— Виж какво, сега нямаме време за закуски — намръщих се аз, приключвайки с огледа. — Вампирът го няма тук, да разгледаме по-нататък.
Напуснахме трапезарията и продължихме търсенето. За щастие, аз вече бях измислил как да решим проблема с определянето на етажа, на който е амулетът. Трябваше само да завъртя картата вертикално и стрелката веднага посочи нагоре, като дори изписа точното разстояние. Преценяйки височината на тавана, аз бързо определих на кой стаж трябва да се качим и ние се отправихме към стълбите.
Малко по-късно отново се оказахме пред врата.
— Пак ли ще чукаме? — прозя се Велхеор.
— Разбира се.
— Ама че си дървен.
Хванах дръжката на висящия на пояса ми нож и почуках. Вратата се отвори почти веднага след почукването и пред мен застана търсения вампир.
— Ти! — зловещо изхриптях аз.
— Да — не тръгна да спори вампирът. — А ти кой си?
От този неочакван въпрос аз направо замръзнах безмълвен. Затова пък Велхеор изобщо не се смути — отмести ме настрани, допря кукри до гърлото на вампира и го избута обратно в стаята. Влязох след вампирите, като затворих вратата след себе си.
— Искаш ли да ти освежа паметта? — ухили се Велхеор. — Може би с лек болезнен шок, възникнал следствие откъсване на крайници?
Вампирът удивено гледаше допрения до гърлото му нож, явно опитвайки се да осъзнае случващото се.
— Знаеш ли кой съм аз? Заплашваш ме, и то в Сеон?
Велхеор се ухили и с бърз удар на кукри отсече дясната ръка на вампира от китката.
— А-а! — извика вампирът и продължи вика на болка неочаквано спокоен: — А-ах, да, помня те, ти и още няколко човека тогава ми попречихте да изпия момичето. Но какво правиш тук? По-скоро аз трябва да те търся, за да си отмъстя.
„Той наистина е изненадан от появата ми!“ — помислих си озадачен. Въпреки че Велхеор ме предупреждаваше, че вампирът усеща приближаването на обърнат, изглежда тази гадинка нищо подобно не го безпокоеше. Аз преодолях толкова труден, пълен с опасности път, а той дори е забравил, че ме е ухапал!
Изпитах острото усещане, че спирам да разбирам какво се случва.
— Ти направи точно това — и ме ухапа, за да ме превърнеш в нисш вампир!
— Аз?! — истински се изненада вампирът. — Разбира се, аз съм доста отмъстителен, но тогава щях да си отмъстя на цялата ви компанийка, а не само на теб.
Логиката в думите му беше очевидна.
— Тук нещо не е наред. Вампирите нищо не забравят — напомни Велхеор. — По-конкретно, не забравят, освен ако сами не го пожелаят. Но кой би искал да забрави за извършено отмъщение?
Тоест вампирът ни лъжеше? Тогава беше страхотен актьор. Но защо му беше да го прави? Да не смята, че така ще избегне разплатата?