Възползвайки се от объркването ни, вампирът се опита да избяга, но веднага получи тежък удар в челюстта от Велхеор.
— Не ме ядосвай — спокойно помоли той и отново ме погледна: — Помниш ли онова момче — шатерския шпионин? На него също му бяха прочистили мозъка.
— Мислиш, че…
— Лесно е — потвърди Велхеор. — Макар че никога не съм чувал за изтрита памет на вампир. Разбира се, дори и Академията използва подобни методи, но те въздействат само на хората и не толкова деликатно обработват мозъка. По-скоро ужасно непохватно — в действителност просто изгарят парчета спомени, а често и цялата памет.
Да, с тази тяхна практика вече бях добре запознат.
— Значи смяташ, че някой е използвал този вампир?
— Много е вероятно — потвърди опасенията ми Велхеор. — Само не знам защо.
Мисля, че се досещах защо.
— Той ми открадна някои неща — признах аз. — Почакай…
Да питам вампира къде е дневникът на забравения Майстор и моят справочник беше безполезно. Затова пък можех с помощта на картата да намеря откраднатия си амулет — стрелката уверено сочеше към стоящия до стената шкаф.
Пъхнах картата обратно в джоба си и започнах да търся.
— Какво правиш? — озадачено попита нашия пленник.
Между другото, ако се съди по искрения интерес в гласа му, отсечената китка не му причиняваше особени неудобства.
— Търся си нещата — поясних аз, издърпвайки едно след друго чекмеджетата на шкафа.
Справочника, амулета и „пелената“ намерих в най-долното чекмедже под купчина разноцветни и, най-важното, чисти чорапи. Но дневникът на безименния Майстор го нямаше.
Едва взех в ръка справочника, когато по пръстите ми пробяга странен импулс и в главата ми прозвуча весел момчешки глас:
„Ако искаш да получиш обратно дневника на своя роднина, ела в Храма на Пазителите.“
Едва не изпуснах книгата от изненада.
Какво беше това? И какъв е този Храм на Пазителите? Малко ли са ми загадките, че сега и това. И защо детският глас нарече безименния собственик на дневника мой роднина?
— Намери ли каквото търсеше? — попита Велхеор, без да маха кукри от врата на заловения вампир.
— А, да — размахах книжката под носа на пленника. — Пак ли ще ни уверяваш, че не си спомняш за нападението?
— Аз… аз не знам, откъде се взе това! — по-скоро озадачено, отколкото уплашено, отвърна вампирът. — Макар сега да усещам, че моят знак е на теб… но нищо подобно не помня.
Най-тъжното беше, че му повярвах.
— Дори да е така, това не променя нищо — колкото може по-твърдо казах аз. — Трябва да спра процеса на преобръщане, което означава да те убия.
— Не е задължително да ме убиваш! — бързо заговори вампирът. — Мога да изпълня ритуал, разкъсващ връзката помежду ни, и преобръщането ти ще се прекъсне!
— Не говори глупости!
По принцип, пред лицето на смъртта и аз на негово място също щях да говоря, без да спирам.
— Кълна се, че е вярно! Може да попиташ спътника си!
Велхеор удари вампира по врата с такава сила, че главата му се отметна напред назад и той бавно се отпусна на пода.
— Писна ми — раздразнено каза Велхеор. — Не мислех, че бойният клан толкова се е изродил — дори не направи опит да се съпротивлява.
— Велхеор, той лъже ли? — настоятелно попитах аз.
Вампирът сви рамене:
— Не, не лъже. Но какво променя това?
— Как така „какво променя“? — подскочих аз. — Всичко! Означава, че мога и да не ставам убиец! Но във всички книги пише, че да се прекъсне връзката може само като се убие вампира, дори друидите говориха само за този начин.
— Твърде дълго би звучало: „… да убиеш вампира или да го принудиш да извърши ритуала за прекъсване на връзката“. Твоите предци не са обичали да навлизат в подробности, а друидите никога не са харесвали вампирите. Така че през вековете текста леко се е смалил.
Въздъхнах с облекчение:
— Значи може да го накараш да изпълни ритуала и да приключим?
— Съмнявам се — Велхеор поклати глава. — Твоето преобръщане е отишло твърде далеч, ритуалът има стопроцентов резултат само в началния стадий. Така че продължавай напред — убий го, нали затова дойдохме тук.
Стоях и гледах лежащия пред мен вампир.
„Но аз никога никого не съм убивал — неочаквано осъзнах аз. — Тоест имаше битки с тролове, ходещи мъртъвци, елементали, плъхове, но така… гледайки в очите човека… или вампира…“
— Не мога да го убия — казах тихо на Велхеор.
— Не разбирам — намръщи се вампирът.
— Никога никого не съм убивал…
В това време вампирът дойде в съзнание и започна да ни убеждава:
— Повярвайте ми, аз не съм направил нищо лошо! Ако искате да знаете, аз никога не съм обичал да ловувам! Огледайте се — занимавам се с история и сега не мога да напускам замъка. Но в бойния клан не те смятат за вампир, ако не направиш поне един набег в земите на хората. Аз нямаше да убия момичето, честно!