— Този трябваше да го приспим, твърде енергично се съпротивляваше — след шум на кратка схватка се раздаде зад гърба ми.
Уау, трябваше им толкова малко време, за да хванат Велхеор? Сериозни момчета.
— Ей, ти, човека! — обърнаха ме и ме вдигнаха за яката като малко кученце. — Кои сте вие? И какво правите тук?
От тона, с който беше зададен въпроса, ми стана толкова неприятно, че незабавно формирах ясен отговор:
— Аз съм Зак, а той — Велхеор. Вмъкнахме се в замъка, за да убием този тук — аз внимателно посочих с пръст обезглавения труп на вампира.
— За какво?
— Лични сметки.
Огледах се и бързо прецених ситуацията — Велхеор лежеше на пода в безсъзнание, до него се търкаляше друг вампир с кукри в корема. Двама вампири охраняваха Велхеор и още двама говореха с мен.
„В голяма беда сме — мислех трескаво. — И всичко това, защото прекалено се отпуснахме. Можехме да убием вампира и веднага да се измъкнем през вратата. Минута, и щяхме да сме в Крайдол. Как може да съм такъв глупак?“
— Това наистина ли е Велхеор? — попита един от вампирите.
— Той е — увери го втория, вдигна Велхеор и го повлече към нас. — Видях го веднъж при боя с миирците. Ох, какъв звяр. Да го убием още сега, докато е в безсъзнание?
— Шегуваш ли се? Тихомълком да убием най-кървавия вампир на хилядолетието? — вдигна вежди очевидно главният сред тях. — Свидетели на това епохално събитие трябва да станат минимум всички жители на замъка. А този — той ме погледна изразително, — този може и сега…
Пръстите около врата ми бързо започнаха да се свиват.
— Помощ — изграчих с мъка.
Когато лежах под вратата, успях да използвам артефакта и да вдигна убития от нас вампир, давайки му проста заповед — да нападне вампирите при произнасяне на кодова дума. И именно нея казах сега.
Обезглавеното тяло се изви във въздуха, издърпа кукри от трупа и с един мълниеносен удар отсече ръката на държащия ме сеонец. Рухнах на пода и веднага се претърколих настрани, докато останалите вампири мигновено забравиха за мен и се втурнаха към мъртвеца.
Врата! Спешно ми трябваше врата! Само че просто нямаше да успея да довлача Велхеор в коридора… освен ако…
Извадих ключа, сложих го в ключалката на лежащата на пода врата и мислено се помолих:
— Дано да се получи…
Вдигайки тежката врата, аз с изненада и радост видях зад нея пода на библиотеката. Чувството беше сякаш двете помещения бяха застанали перпендикулярно едно на друго, защото рафтовете водеха някъде надолу.
„Само да не се пребия“ — помислих по инерция, макар и да не можех да си представя този процес.
Извадих ключа и хванах крака на лежащия неподвижно Велхеор, после бързо пропълзях под вратата и се свих в очакване на падането, но вместо това само болезнено ударих главата си в пода. В същото време вратата се затвори зад мен от самосебе си.
— Да! — извиках радостно, оставяйки ехото да обикаля из Великата библиотека. — Успяхме! Всъщност не, аз успях!
Действие 8
Лежах на пода, разперил ръце настрани, и гледах безкрайно далечния таван. Разбира се, не точно безкрайно далечен, но беше наистина много нависоко.
— Зак, това ти ли си?
Зад един от рафтовете надникна Велес. В ръцете си държеше огромна книга, на краката му гордо се белееха кожени чехли, а на раменете му беше наметнат червен хавлиен халат. Изглежда библиотекарят беше решил окончателно да се пресели тук.
— Аз съм, че кой друг. Забавих се малко в земите на вампирите.
— Нали обеща да се обадиш след няколко часа — с лек укор напомни Велес. — Вече мина почти цял ден. Помислих, че нещо ти се е случило…
— Случи се. Имахме някои проблеми там, така че трябваше да забавя връщането си.
— А сега всичко наред ли е? — полуутвърдително попита библиотекарят. — Виждам, че белегът ти е изчезнал.
— Наистина ли?! — попитах изненадано и веднага опипах бузата си.
Белегът наистина го нямаше.
— Странно, защо ли? — бях изненадан. — Няма значение, прекрасно е, макар и необяснимо… А, като казах за необяснимото — ти намери ли нещо за черепа?
— И още как! Много подробно описание на артефакта, и има една интересна подробност — той не е от нашия свят.
— Как така не е от нашия свят?
— Ами така. И едва ли някога ще разберем как се е озовал на Великото гробище. Между другото, каквото и да става, в никакъв случай кръвта ти не трябва да попада върху черепа.
Тук наистина изтръпнах:
— Ъ-ъ… и какво ще стане тогава?
— Ами ако се съди по това, което прочетох, черепът взема от човека най-ценното в замяна на способността да командва мъртвите.