Всъщност такова нещо като кабинет никога не бяхме имали, но напоследък за разговори често използвахме една от стаите за гости. Там отидохме и сега с леля ми.
— Когато получих писмото ти, направо се ужасих — продължи разговора с любимия си поучителен тон леля. — Как изобщо ти е минало през ума да се свързваш с нисши вампири и дори да наемеш тези същества на работа. И това без да броя създадения от теб орден.
За момент отново се почувствах като провинило се дете, както толкова често се случваше в детството ми, но бързо се окопитих.
— Но…
Леля с жест прекъсна така и незапочнатия ми монолог:
— Да, в началото това ми се стори невероятна глупост. Помислих, че окончателно си превъртял.
Милата, добра леля. Както винаги, не се скъпеше на съмнителни комплименти.
— Но, след като внимателно обмислих идеята ти в контекста на съвременната политическа реалност, стигнах до извода, че това е нелош вариант. При определено стечение на обстоятелствата дружбата с нисшите вампири и наличието на собствена гвардия, предана само на нашия дом, може да донесе наистина много ползи. И аз се радвам, че ти най-накрая започна да мислиш за доброто на Висок дом Никерс. Особено сега, когато в Империята е въведено военно положение.
„Уау — изненадах се аз. — Дори не мога да си спомня кога за последен път ме е хвалила. Всъщност като се замисля, не бях сигурен, че такова нещо изобщо се е случвало през целия ми грешен живот. Разбира се, грешен от гледна точка на леля.“
— Радвам се, че за първи път в живота си подкрепяш мое начинание — отговорих предпазливо. — А какъв документ издават на вампирите?
— Сертификат с цветовете на нашия дом — пурпурно и златно. Разбира се, променихме го малко, така че да е подходящ за вампирите.
— Сериозно — усмихнах се аз. — Чух, че вече и някаква работа си им намерила?
— Разбира се. Няма просто ей така да им плащаме. Първо, откриваме във всички градове филиали на така наречения орден — ще се борим срещу лошото отношение към нисшите вампири. И второ, вече се договорих с управлението на стражите в редиците им да се зачисли малък взвод от нашата лична гвардия.
Погледнах неразбиращо към леля си:
— Но нали нисшите вампири не могат да работят в държавни структури.
— Нисшите вампири не могат — леля ме погледна лукаво. — Но за личната гвардия на Дом Никерс вратите са отворени навсякъде. И нека само някой се опита да оспори това право.
Да, за кой ли път се убеждавах, че никакви занятия по политология не можеха да ме научат да се оправям в реалния живот. Бих искал да мога да кажа, че леля Елиза се чувства в нашето законодателството като риба във вода, но нямаше да е вярно. Тя беше като ураган, помитащ всеки и всичко по пътя си. И само колко бързо се беше задействала — достатъчни й бяха едва няколко дни, за да създаде сертификата, да узакони създаването на филиали на току-що учредения орден и да се договори със стражата.
— Не съм си представял, че някога ще кажа това — казах бавно, — но съм ти много благодарен.
— Ние сме едно семейство — благосклонно се усмихна леля. — Между другото, вероятно си чул, че съветник Митис направи някои промени в законодателството и сега Майсторите могат да заемат обществени длъжности. И нали знаеш какво означава това?
„О, не, не отново!“ — изкрещях мислено. Отново започва този разговор.
Леля ми буквално грееше от щастие.
— Да, все още имаш шанс да станеш Император.
Малко бяха другите ми проблеми, че сега и това.
— Лельо, вече сме обсъждали този въпрос — изпъшках аз. — Свързах живота си със Занаята.
— Сега едното не пречи на другото! — радостно ме информира леля и смекчи тона: — Ти не бързай, помисли, все още има време. А дотогава прави това, което смяташ за правилно, аз ще те подкрепя във всичко.
Я виж ти? Изглежда леля ми беше решила да смени тактиката и да подходи към мен като към малко дете, на което дават да преяде със сладкиши, за да му се втръснат. Е, аз нямах нищо против. А в замяна можех да обещая да разгледам възможността… вероятността… ами, общо взето, само да помисля.
— Ох, добре — въздъхнах аз. — За начало да започнем с текущите проблеми.
— Като стана дума за текущите проблеми, ти къде беше през цялото това време? Никой от приятелите ти така и не можа да отговори на този прост въпрос. Е, Чез, разбира се, всичко обясни с подробности, но за този червенокос негодник едно нещо знам със сигурност — не трябва да се вярва на нито една негова дума.
— А, нищо особено, бях а Академията, докладвах за практиката.
— Наистина ли? — изненада се леля. — А Чез каза… впрочем, не е важно какво каза този риж пройдоха.