— Възможно е. Сама разбираш, че не знаем какво се е случило в онзи свят.
— А какъв е този незнаен Храм на Пазителите? — попита вампирката. — И още нещо — изобщо не ми харесват онези думи на Велес за заплащане използването на вдигащия мъртъвци артефакт. Какво може да ти вземе?
— Хайде да забравим за малко за всички проблеми и въпроси — казх нежно, прегърнах я и я притиснах към себе си.
— Да… — тя сложи глава на рамото ми и въздъхна. — Работа, работа… Толкова съм уморена. Поне един ден да можех да си почина…
— Дракон да я вземе работата — засмях се щастливо. — Сега, след като най-накрая се сдобрихме, мога да се справя с всичко. Защо толкова ме тормозеше, дори на среща с Девлин отиде…
— Това е от трудния ми характер — въздъхна Алиса, хвърляйки ми лукав поглед. — Разбираш ли, аз съм роднина на Велхеор и Келнмиир. Нали си чувал поговорката „Влюбените като се карат — само се развличат“?
Усмихнах се:
— Да, май съм чувал нещо подобно.
Зад вратата се чуха стъпки, а след това и гласът на Чез:
— Ей, Зак, Алиса, там ли сте? Имаме проблеми! Ако не сте облечени, давам ви малко време да си наметнете нещо и после влизам!
— О, не — простенах аз. — Хайде да се престорим, че ни няма.
Алиса ме целуна по врата:
— Тогава ни покрий със Завеса-невидимка.
— Чудесна идея.
Основата на заклинанието се формираше много лесно — просто Завеса за невидимост без каквито и да са украшения и усложнения — на практика доста лесно заклинание. Но да го запълня с енергия не успях нито от първия, нито от втория, нито от следващите опити…
— Алиса…
Тя се притисна към мен още по-силно:
— Какво, Зак?
— Мисля, че разбрах какво е взел в замяна артефактът от мен…
Епилог
Двамата Майстори седяха в малко ресторантче в покрайнините на столицата. Заведението с не много приятното, но затова пък красноречиво име „Антимагия“ се намираше в сърцето на квартала на протестантите. Както се личеше и от името, в „Антимагия“ не използваха услугите на Занаята или каквито и да са техномагически устройства.
— Ей, и съдовете ли мият на ръка? — попита Ромиус, подозрително разглеждайки чинията със супа. — Нещо им нямам много вяра.
— Успокой се. От години се храня тук и стомахът ми си е наред.
— Какво общо има стомахът? — намръщи се Майсторът. — Просто е неприятно.
— Е, тогава просто стой и ме гледай как ям — изсумтя Кейтен и започна апетитно да гълта супата си. — Между другото, тук готвят направо божествено.
Ромиус сви рамене и в крайна сметка опита местното ястие:
— Това наистина е вкусно!
— Нали за това ти говоря.
След като приключиха със супата си, Кейтен остави лъжицата и внимателно погледна събеседника си.
— Да поговорим вече сериозно?
— За това сме тук — кимна Ромиус. — Откъде да започнем?
— Ти каза, че „Децата на дракона“ са фиктивно тайно общество. Тоест за вас то никога не е било тайно?
— Разбира се — усмихна се в брадата си Ромиус. — Кей, нима наистина смяташ, че зад стените на Академията може, без знанието на шефа на сигурността, ей така да възникне тайно общество?
— Не, но…
Ромиус с жест заповяда на Кейтен да замълчи:
— Ревел лично ръководеше създаването на „Децата на дракона“, приятелю.
— А ти?
— Аз се включих към работата му съвсем наскоро. Не защото одобрявах подобни методи, но всички действия на шефа на службата за сигурност наистина са за доброто на Академията.
— А защо изобщо е създал тези „Деца на дракона“? — окончателно се обърка Кейтен.
— По ред причини. Преди всичко, трябваха му хора за изследване на забранената магия, без да минава през Общото събрание. Тайното общество беше чудесен начин за пренасочване на негативната енергия на недоволни от политиката на Академията в мирно и полезно русло. В допълнение, благодарение на „Децата на дракона“ Ревел получи нелош капан за предатели.
— А защо забранената магия да не се изучава свободно?
— Мислиш ли, че Общото събрание ще позволи подобно кощунство? Все пак болшинството Върховни майстори са старци от старата школа, побъркани на тема традиции. Също така не забравяй, че забранената магия наистина влияе пагубно на съзнанието.
Кейтен беше принуден да признае, че в думите на наставника имаше логика и дори определено изящество.
— А така е решил проблема много елегантно — предателите и недоволните, които искат да си поиграят на тайни общества, доброволно се пренасят в жертва на олтара на науката. И сигурно наистина „Децата на дракона“ са вършили мръсната работа, с която Академията не може да се занимава официално.