Табелата се появи почти веднага.
„Искаш да излезеш?“
— Да! Да изляза! В Академията, моля те, закъдето първоначално бях тръгнал!
До този момент табелата безочливо беше игнорирала всички мои искания, оставаше да се надявам, че сега нещо наистина се е променило.
„Добре дошъл“ — примигна табелата и под нея се появи не обичайната врата, а площадка с телепорти.
— Май е истина — искрено се изненадах аз.
Може би наистина ще ме телепортира в Академията, а не в поредния смъртоносен капан. При условие, че вампирът иска и може да ме освободи оттук. Защо ли ми се струваше, че Влад изобщо не е затворник, а работи на това място.
— Казах ти — усмихна се Влад. — Тръгвай. Следващият път, когато попаднеш тук, веднага заповядай на табелата да те доведе при мен, така ще е много по-лесно.
Защо ми отстъпва? Както и този Коридор на съдбата. Аз нямах никакво желание да попадам тук…
— Добре — свих рамене. — Ако пак попадна тук, веднага ще дойда при теб…
— Повярвай ми, сте сигурност ще се върнеш тук — усмихна се вампирът. — Това място не пуска толкова лесно.
Все повече и повече се засилваше усещането, че вампирът си играе с мен. Всъщност при общуването си с тези самодоволни гадини винаги съм се чувствал не особено уютно. Дори относително приятелски настроения Велхеор често ме е карал да ми треперят коленете, а след сблъсъка със Съществото това не беше толкова лесно да се направи. Във всеки случай, този Влад явно знаеше повече, отколкото казваше, и имаше някакви видения за мен.
— Чао — кимнах аз. — И благодаря за помощта.
После прекрачих в телепорта…
… и почти веднага блъснах носа си в нещо твърдо. Както се изясни миг по-късно, това се оказа тила на Чез.
— Хей! — извика изненадано той. — Влезе първи, а излизаш последен, как стана така?
— Ами… — самият аз бях повече от изненадан. — Откъде да знам?
Леле, а аз си мислех, че всичко това е поредния сън. Или нещо подобно на сън, все пак за мен продължи поне час, докато за външния свят бях отсъствал не повече от няколко секунди.
— Хей, откъде се е взела тази смрад по тебе? — подозрително подуши Чез.
Да, със сигурност не е било сън — всичките ми дрехи воняха на опърлено месо.
— Така ти се струва — свих рамене аз, направих крачка и се сгърчих от болка.
Повдигнах ливреята си и на единия крак открих огромна синина във формата на човешка ръка. Изглежда това пътуване по Коридора на съдбата се беше оказало много по-реалистично, отколкото предишните. Добре, че отсъствах едва няколко мига и в крайна сметка излязох от телепорта само секунди по-късно, отколкото трябваше. Не беше толкова зле…
— Кхм… — тактично се изкашля момичето, отговарящо за телепортите — вече познатата ни блондинка в синя ливрея на отличник.
О, а аз изобщо не я бях забелязал, при всички тези преживявания.
— Привет — поздравих смутено.
— Здравейте — кимна тя в отговор. — Как е в Крайдол?
— Както обикновено — сви рамене Чез. — Ходещи мъртъвци, пълчища кръвожадни плъхове, вампири, друиди…
Момичето се изкикоти, приемайки за шега прекалено откровеното признание на бъбривия ми приятел.
— Ами да докладваме на Шинс и бегом в града? — обърна се към мен Чез.
Впрочем, колкото до носталгията, аз изоставах — моят риж приятел вече подскачаше от нетърпение. Той очевидно тъгуваше за семейството си… Въпреки че основната причина за неговата нервност беше, разбира се, Натали Митис. Не случайно загуби толкова време в търсене на подходящ подарък.
— Да отиваме — въздъхнах аз.
За разлика от моя приятел, аз изобщо не исках да се срещам с роднините си. Нямах представа как да се държа с леля си, знаейки какво е направила с мен и в какво е искала да ме превърне. В края на краищата тя е използвала хипноза, за да блокира моите способности към Занаята и постоянно е промивала мозъка ми, подготвяйки ме за Император. Още повече разваляше настроението ми фактът, че трябваше да докладвам не само пред Шинс, но и пред началника на Службата за сигурност на Академията. Дори възможните неприятности, свързани със загубата на справочника със заклинания, ме притесняваха много по-малко, отколкото предстоящата среща с Майстор Ревел. Интуицията ми подсказваше, че при разговора могат да бъдат засегнати много въпроси, за които бих предпочел да мълча. Например, че използвам забранена магия…
По пътя към етажа на Майсторите ние с известно огорчение осъзнахме, че животът в Академията изобщо не се е променил — учениците деловито сновяха между телепортите и весело бърбореха. За тях това бяха само няколко скучни седмици нормално учене, а за същото време аз се чувствах като пораснал с десетина години. Практиката в Крайдол беше толкова наситена, че сякаш забави хода на времето не по-лошо от магическото поле в Академията. Мисля, че и Чез чувстваше нещо подобно…