Сънят дойде на талази, разпръсквайки постепенно всички мисли, освен последната: „И все пак ми се иска да знам… защо?“
Потънах в сладка дрямка за почти час. А когато се събудих, всякакви мисли за родители се бяха изпарили заедно с умората, сякаш бях спах цяло денонощие. Взех набързо душ и побързах към „Обелиск“. За щастие успях да се измъкна, без да срещна леля. Вече на улицата, аз с всички сили се затичах към любимия ни ресторант. До постъпването ни в Академията ние с Чез често прекарвахме тук свободното си време, защото заведението беше точно срещу любимата ни Школа по изкуствата. Разбира се, „Обелиск“ изобщо не можеше да се сравнява със „Златният полумесец“, но като цяло готвеха доста добре.
Влюбената двойка заемаше малка масичка в ъгъла на помещението и си гукаше сладко, хванати за ръце. Неволно се почувствах като истинска свиня, нарушавайки тяхната идилия с появяването си. Но какво да се прави — трябва да се яде, а в къщи с леля и залък нямаше да мога да преглътна. В компания беше някак си по-приятно. Хапвам набързо и бегом към къщи да поспя малко преди срещата с Майстор Ревел. О, да, ще трябва и психически да се подготвя да поискам джобни пари от леля.
— Привет — поздравих Натали.
На шията й висеше подаръка на Чез — екзотичен амулет, изработен от техномаговете в Крайдол по индивидуална заявка. Не знам какви заклинания са вложили вътре, но със сигурност ще е нещо много полезно. За толкова пари…
— Точно за теб си говорихме — ухили се Чез. — Сядай, вече поръчах вечеря за трима. Нещо ми подсказваше, че няма да се задържиш дълго в къщи.
А аз направо си го знаех. Добре, че изобщо успях да поговоря откровено с леля. Така си изяснихме всичко, че и отгоре.
Издърпах един стол и седнах до Чез.
— Само без никакво месо — изведнъж си спомних аз.
След като с цел да забави процеса на превръщането ми в нисш вампир Велхеор извърши някакъв ритуал над мен, той състави цял списък с неща, които не трябваше да правя. В това число влизаше и в никакъв случай да не ям месни продукти. Впрочем, това не беше проблем — Академията вече беше успяла да ни приучи към зеленчуците и плодовете.
— Защо? — попита Натали.
— Как да ти кажа… — казах бавно, търсейки подходящо обяснение. — В Академията е забранено да се яде месо, защото влияе много лошо на магическите способности.
— Но Чез си поръча пържола — замига насреща ми Натали.
Чез се усмихна самодоволно:
— С моите способности нищо няма да се случи. Знаеш колко са силни при мен…
Да, определено бях излишен тук.
Входната врата се отвори и в заведението влязоха трима ученици от Академията, облечени в ученически ливреи с бели качулки. От местата ни ясно се виждаше кои точно представители на Водния факултет бяха решили да хвърлят едно око на любимото ни заведение.
— О, не — възкликна Натали и се дръпна зад колоната пред нас. — Как са ме открили. Не може ли да ни направите невидими?
Хм, може би иска веднага да се телепортираме в „Златният полумесец“, за да избегнем неприятностите? И защо всеки път, когато настъпи идилия, мир и спокойствие, веднага се случва поредната гадост? В този случай гадостите бяха три — Ленс, Ейнджъл и Стори. Да не би специално да ни търсеха из целия град?
— Това пък защо? — наежи се Чез. — Да се крием от някакви си „водни“? Глупости.
Не особено дебелата колона не можеше да ни скрие от внимателните погледи на учениците от Академията.
— Я виж ти, кой се е върнал от село — ухили се Ейнджъл Митис.
Тримата веднага пристъпиха към нашата маса.
— По-добре си намерете някое друго заведение — колкото се може по-меко казах аз. — Ние си почиваме. И точно сега нямаме нужда от компанията на парвенюта, които се крият зад високото положение на своите родители.