Не знам колко време прекарах, лежейки в леглото с поглед, впит в тавана. Може и малко да съм задрямал, но тихо почукване по вратата ме върна в реалността.
„Сигурно Кейтен е забравил да ми каже нещо“ — помислих си аз и извиках:
— Отворено е!
Лежейки по гръб, аз отлично виждах вратата. Ето защо, вяло отбелязвайки, че гостът все пак не е Кейтен, аз се надигнах на лакът и попитах:
— Кого търсите?
— Теб — добродушно се усмихна момчето с ливрея на отличник и с все същата усмивка метна към мен няколко Ледени копия.
Като по чудо успях да издигна защита, явно практиката беше изострила рефлексите ми. Късмет беше и че успях да се претърколя от леглото — защитата забави смъртоносните ледени снаряди само за части от секундата.
Отговорих с Огнена топка… която изчезна още с появяването си.
Следващия удар ме настигна дори преди да успея да сплета друга защита. Снежният вятър ме блъсна право в стената и буквално ме залепи за камъка. Когато снегът престана да ме бие в лицето осъзнах, че не мога да мръдна — ледът беше сковал ръцете и краката ми.
— Спри! — извиках аз, преди нападателят да направи следващото си заклинание. — Защо го правиш?
Мислите ми се носеха с невероятна скорост — трябваше да го забавя, датчикът за магии в стаята със сигурност вече е сработил. О, не! Кейтен го изключи, когато постави Завесата на мълчанието!
— Пречиш ни — кратко каза мъжът и хвърли Ледена игла в лицето ми.
С всички сили дръпнах главата си и успях малко да я изместя. Иглата се плъзна по бузата ми, карайки ме да изкреща от болка.
Дракон да го изтърбуши! Сега вече ще ме убие!
Стиснах юмруци и изведнъж почувствах парене на пръста на дясната си ръка. Трофейният пръстен, който взехме от „свободните“, явно намекваше, че не би имал нищо против да се намеси в боя. Почти губейки съзнание, аз вложих в него цялата си вътрешна енергия, всичкия си гняв и отчаяние.
Виолетовото избухване погълна всичко и аз загубих съзнание, но само за миг. Е, поне на мен така ми се стри…
С труд отлепяйки очи, аз се опитах да вдигна ръце… и успях! Много бавно, сякаш бях притиснат с огромна тежест, аз се отдръпнах от стената и приклекнах. Всичко наоколо беше в кръв и, ако се съди по виенето на свят и пулсиращата болка в дясната страна на лицето, това беше основно моята кръв.
Тялото на нападателя лежеше до отсрещната стена. Сега отличникът напомняше по-скоро купчина парцали, отколкото човек. Изглеждаше като смлян в огромна месомелачка…
Едва сдържайки повдигането си, аз запълзях на четири крака към вратата. Нападателят явно беше използвал нещо от рода на Завеса на мълчанието, защото никой не бързаше да ми помогне или поне да попита какъв е този грохот в стаята ми…
Вратата беше открехната, но никой не правеше опити да надзърне в нея. Учениците на Академията се оказаха прекалено възпитани.
Отне ми много време, но все пак успях да допълзя до изхода и буквално се изсипах в коридора.
— По…
Исках да извикам „Помощ“, но движението на устните ми причини такава болка, че не можех да издам и звук повече. За щастие стоящите в коридора ученици ме забелязаха и веднага се втурнаха да помогнат…
Най-обидното беше, че така и не изгубих съзнание. Всичко ставаше сякаш в мъгла. Не можех да произнеса и дума, а и околните ги чувах трудно, но затова пък отлично усещах всичко. И усещането не беше от приятните…
Отнесоха ме до здравния пункт и ме оставиха в грижовните ръце на друида.
— Охо — подсвирна удивено той. — Кой ти го е причинил това?
— Не сме ние — в хор отговориха докаралите ме ученици.
— Ще разберем.
Друидът помогна да ме сложат на леглото и веднага се зае с мен. Усетих, че болката започва да отшумява и на нейно място се появи ужасна умора. Постепенно загубих представа за времето, потапяйки се в мъглява смес от болка и безразличие.
Затворих очи само за секунда, а когато отново ги отворих… В стаята стояха Майстор Ревел и още някакъв непознат за мен Майстор. Изглежда съм бил в безсъзнание малко по-дълго, отколкото си мислех.
— Какво се е случило с теб? — веднага попита Майстор Ревел.
Съдейки по тона, той просто кипеше от негодувание.
— Бях нападнат от ученик от Академията — превъзмогвайки болката в дясната си буза, казах аз. — Мисля, че беше от „Децата на дракона“…
Ако не бях с тежко гадене и слабост, бих могъл да говоря по-членоразделно, но реалността беше такава, че едва движех езика си.
— Невъзможно. Ние заловихме всички.
Не знам откъде плешивият Майстор беше взел такива точни данни, но явно бяха пропуснали някой. Освен това съвсем наскоро той ме уверяваше, че са хванати почти всички. Очевидно се бях срещнал точно с тези „почти“.