— Да — кимнах аз.
Какво пък, съвсем логично, нали Велхеор обеща да спре процеса на трансформация! Но защо този друид казва, че промяната е отишла твърде далеч и времето е много малко! Разбира се, възможно е той малко да преувеличава, както обикновено правят лекарите, но… Велхеор каза, че времето е достатъчно и може да не бързаме.
— А вие… вие не можете ли да ми помогнете?
Дракон да ме одере! Друидите със сигурност би трябвало да имат някакви средства против вампиризъм, те ако нямат, кой ще има. От друга страна, ако съществуваше нещо такова, те отдавна биха го споделили.
— Съжалявам, но дори понякога да наричат вампиризма заболяване, то не е такова — по безизразното лице и тон на друида никога не бих предположил, че съжалява за нещо. — Вампирът, който е забавил процеса на промяна на вашето тяло, е направил много повече, отколкото бих могъл да направя аз или който й да е друг друид. Все пак кой друг, ако не Висш вампир, би бил най-наясно по този въпрос. Остава ви да се възползвате от тази отсрочка и да се постараете да прекъснете връзката с иницииралия ви вампир.
— И единственият начин да прекъсна тази връзка е като го убия? — уточних аз.
— Точно така.
Умеят друидите да скриват прости неща в сложни формулировки.
— Ти не си човек до такава степен, че да мога напълно да излекувам раните ти, но не си и вампир дотолкова, че белегът сам да изчезне — продължи друидът, методично отстранявайки бинтовете от лицето ми. — Така че засега ще трябва да походиш с тази красота…
— Ще го преживея — въздъхнах аз. — Това не е най-сериозният ми проблем.
Белег някакъв си, голяма работа, аз скоро човек няма да бъда, не ми е до красота.
— Между другото, проблемът със слънчевата светлина започна ли да те тормози? — неочаквано попита друидът.
— Малко — признах аз, — но се търпи.
— Ще ти дам крем, разработен е специално за нисшите вампири, защитава от вредното въздействие на слънчевите лъчи. Ще има само слабо парене, все едно си получил леко слънчево изгаряне.
— То при мен и сега е така.
— Болката с всеки ден ще се усилва — поясни друидът. — Разбира се, би могъл да създадеш щит, който да филтрира слънчевите лъчи, но, първо, това не е много просто заклинание, и второ, скоро способностите ти към Занаята ще станат съвсем нестабилни.
Друидът отиде на рафта и взе буркан с безцветен крем.
— Вземи, ползвай го — махна за сбогом той. — Това е, тръгвай. И по-добре не поглеждай в огледало…
„Това шега ли беше?“ — изненадано си помислих аз, поставяйки крема в джоба на ливреята си. Не, ако се съди по изражението на лицето му, говори напълно сериозно. По мое мнение, друидите изобщо не знаят какво е това чувство за хумор.
Чез ме чакаше пред вратата.
— Е, какво ти каза друидът?
— Ами белегът засега не може да бъде излекуван. Нужно е време… — уклончиво отговорих аз. — Имаш ли огледало?
— Аха, аз от дома си без огледало крачка не правя, нали знаеш — широко се ухили Чез. — После ще се видиш. Знаеш ли, че вече закъсняваме за срещата с третокурсниците? Те би трябвало вече да ни чакат в стаята с телепортите.
Леле! Колко ли съм прекарал в здравния пункт?!
— Вече си чул за третокурсниците? — попитах аз. — Сега ще ни бъде много по-лесно да се справим с всички проблеми. Те със сигурност знаят и могат повече от нас.
— Разбира се — мрачно отвърна Чез. — Само че, според мен, съвсем не навреме се стовариха на главите ни. Или по-скоро на вратовете. Вероятно ще започнат да се месят в нашите работи, да създават свои собствени правила и всячески да се опитват да поемат управлението на Патрулите в собствените си ръце.
— По принцип това не би трябвало да ни тревожи, нали само след няколко седмици ще бъдем далеч от Крайдол, но все пак е обидно — бях принуден да призная аз.
Чез замръзна:
— Какво означава „далеч от Крайдол“?
Очевидно той още не знаеше за новото ни назначение и че нисшите вампири повече няма да участват в Патрула.
— Мисля, че още петнайсет минути закъснение няма да променят нищо — реших аз. — Трябва да ти разкажа някои неща…
Действие 5
Разговорът ни продължи доста повече, защото трябваше да обсъдим твърде много неща. Освен това на моя риж приятел му трябваше известно време, за да се вземе в ръце и да спре да ругае.
— Дракон да ги одере всички — вече вяло ругаеше Чез по пътя към телепорта. — Разбира се, знаех на какво се подписвам, като влизах в Академията. Но виж само колко зле се развиват нещата… тъкмо се запознах с Натали…