— Съжалявам — за кой ли път казах аз.
Честно казано, вече се бях уморил от неговото хленчене, но нямах избор — налагаше се да показвам съчувствие.
— На теб ти е добре, твоята Алиса винаги е до теб — продължи да се оплаква моят приятел. — И в Академията, и на практиката, и в армията ще бъде с теб…
— Е, не е съвсем моя — намръщих се, сякаш ме болеше зъб. — И скоро съвсем няма да е моя…
Чез ме потупа по рамото:
— Хайде, хайде, влюбените ми те.
Пак ли са се наговорили или какво? Първо Велхеор, сега и Чез. Ама че шегичка — да се преструват, че между нас с Алиса всичко е наред. И работата даже не беше в това, че не разкрих на Алиса тайната на Келнмиир, както той ме помоли. Бившият крал на вампирите така и не можа да събере смелост да й каже истината за произхода на Дневния клан, а след това стана твърде късно — той мистериозно загина. Между другото, историята се оказа интересна и в някои отношения дори трогателна — жената на Келнмиир тайно от него оставила тяхното дете в селото на друидите и именно удивителния съюз на това дете с друидите дава началото на Дневния клан. Всичко друго, но трудно можех да си представя как са скрили от Келнмиир, че има син. Като цяло, невероятна история, но в крайна сметка Алиса научи за роднинската си връзка с Келнмиир едва след неговата смърт. Разбира се, аз веднага изпаднах в немилост заради мълчанието си, но странното поведение на вампирката беше започнало още в Академията. Идея си нямах какви бръмбари се въртят в главата й. Иди ги разбери тези жени…
В резултат ние се появихме пред чакащите ни третокурсници с такива омърлушени физиономии, че никой не посмя да ни упрекне за закъснението ни. А и не ни беше до упреци, особено като забелязах сред тях няколко много добре познати физиономии: Серж, Ана и Ник — те бяха от онези отличници, които участваха в парада и в церемонията по приемането ни в Академията. Тогава те станаха свидетели на пробуждането на способносттите ми към Занаята, а и после в Академията многократно се засичахме и сме си говорили за най-различни неща.
— О, това си ти! — изненада се Серж.
Високият младеж в синя ливрея на отличник изглеждаше все така самоуверен, както и при първата ни среща. Но за разлика от надутия Ейнджъл, Серж внушаваше по-скоро доверие, отколкото желание да му стовариш юмрук в лицето. Въпреки че може просто да не се познаваме достатъчно, за да се появи такова желание.
— Защо ли си мислех, че ще срещнем точно теб — усмихна се тъмнокосата красавица Ана. — Още като чух за проблемите в Крайдол, веднага се сетих за теб.
— Е, не всичко е толкова лошо — смутих се аз. — Ние не създаваме проблеми, а по-скоро обратното…
Чез се усмихна тъжно:
— Не е доказано. Статистиката е против нас.
— Точно така — намигна Серж. — Хей, какво е станало с лицето ти?
— Да — Ана се приближи до мен и прокара пръсти по лицето ми. — Какво голям белег. Как го получи? И защо досега не си го махнал?
Аз се смутих, не знаейки как да отговоря. Не можех да им кажа истината за нападението в самата Академия.
— Ами… получих го в една от битките… не обичам да говоря за това… Между другото, нали не задържаме заминаването за Крайдол?
— Не, не сте вие. В момента правят профилактичен преглед на телепорта, така че имаме още свободно време — Серж кимна към добре познатото ни момиче, което извършваше някакви манипулации над един от телепортите. — Може би сега е момента да ни разкажете с няколко думи какво се случва в града? Майстор Ревел ни даде инструкции, но друго си е информация от първа ръка.
— С удоволствие — доволно потри ръце Чез.
И той започна. Описа подробно нашите проблеми с нисшите вампири, после продължи с описание на ситуацията със Съществото. Канех се да го прекъсна, но промених решението си, тъй като нито Ромиус, нито Майстор Ревел са ни казвали да не разкриваме тази информация. Освен това, работейки в Крайдол, те със сигурност щяха да чуят за него, така че по-добре да го научат от нас. Затова оставих Чез да се развихри.
— … и точно когато прогоних от нашата къща всички заразени от Съществото хора и животни…
„Ах ти, подлецо!“ — втрещих се аз, слушайки какви ги бръщолеви приятелят ми. По думите му излизаше, че той не само собственоръчно е убил Съществото, но и самичък е спасил момичето от ръцете на Висш вампир от Бойния клан. И къде ли изчезна доскорошното му лошо настроение?
— Ето така си живеем — обобщи Чез и с лекота избягна опита ми да го перна по врата.
— Да, добре си прекарвате — засмя се Ана. — Дори и ако само половината от това, което разказва този рижия, е вярно.