Излязохме от къщата с телепортите и с бърза стъпка се отправихме към Прокълнатата къща. Смрачаваше се. Слънцето тъкмо се скриваше зад хоризонта и не ми причиняваше особено неудобство, дори нямаше нужда да използвам крема.
Хората бяха приключили работа и бавно се прибираха у дома или се спираха по пивници и ресторанти. Ние също решихме да се отбием набързо при нашия добър приятел — добродушния каменен трол Гръм, защото изведнъж се сетих, че не бях ял от вчера.
Разбира се, в „Мечта“ беше пълно, но нашата маса, както винаги, беше свободна Уличният шум беше заменен от нежна музика, а градските миризми — от аромата на вкусни ястия. Още щом ни зърна, Гръм извика от кухнята Велес. По-точно първо попита откъде имам този белег на лицето, а после отиде в кухнята за бившия библиотекар. Той предпочиташе да обслужва лично нашата компания и всеки път ни изненадваше с нови екзотични ястия.
Велес работеше съвсем отскоро в заведението на Гръм, но вече си беше спечелил славата на отличен готвач. А тук попадна именно благодарение на нас. Всичко се случи от само себе си — в деня на пристигането ни в Крайдол един мил старец се опита да ни открадне портфейла, но бе разкрит веднага. Запознавайки се по-отблизо със стария човек, ние разбрахме, че след опожаряването на местната библиотека Велес останал без работа и постепенно стигнал дъното. Сега, гледайки спретнатия старец с добродушни очи, никой не би си помислил, че той е способен на каквото и да е престъпление, но Велес вече беше успял да се прослави като страхотен готвач. Наемайки го на работа, Гръм изобщо не предполагаше, че старецът пази в главата си толкова много невероятни рецепти. За нас, както се оказа, Велес беше полезен с това, че имаше просто невероятна памет. Всяка прочетена книга се запечатваше в съзнанието му толкова ясно, сякаш й беше направил копие. Ето защо ние често се обръщахме към него с въпроси за историята на Крайдол и за някои социални аспекти от живота на местните жители.
Велес сърдечно ни поздрави и веднага ни предложи да избираме от десетки екзотични островни ястия. Разбира се, старецът забеляза белега на лицето ми, но от вродено чувство за такт не започна да задава неуместни въпроси. За което му бях много благодарен — постоянното напомняне за белега започва да ми омръзва.
— Как сте? — попитах аз, размишлявайки кое от ястията да избера.
— Не е зле — Велес се усмихна. — Нашето заведение вече е известно в целия град. Гръм постоянно вдига цените, но клиентите не намаляват. Изглежда от мен се получи много по-добър готвач, отколкото библиотекар.
— Мисля да опитам „Отмъщението на стария пират“ — реших аз. — Не ви ли е мъчно за библиотеката?
— Мъчно ми е, разбира се — въздъхна Велес. — Да се разхождам между рафтовете, погледът ми да пробягва по книгите, знаейки какво пише във всяка от тях… Да търся информация, да правя проучвания, да подреждам… — погледът му се замъгли за известно време, но той се овладя. — Е, да не се разстройвам. Чез, ти избра ли ястие?
— Да, за мен „Елфови ушички“.
— Добър избор — кимна Велес. — Между другото, знаете ли що за животни са тези елфи?
— Не — отговорихме хорово.
— Елфите са малки ушати същества, живеещи на остров в Шарено море. Външно много приличат на коне, само че с големина на кокошка и с много големи уши. Ловуват се по много интересен начин — подмамват ги с тиха нежна музика, а после изведнъж им пускат някакво ужасно скърцане. Елфите имат толкова чувствителни уши, че умират на място.
— Леле — ококорих се аз. — А „Отмъщението на стария пират“ от какво се прави?
— Сигурно от някой дърт пират? — предположи Чез и се захили.
— От месо на най-обикновен морски рак — увери ме Велес. — Особеността е, че е много люто. Сервира се заедно със специален сос, който напълно неутрализира лютивостта. Още никой не е успял да изяде цяла порция, ако не го е полял с този сос. Най-упоритите издържат до три-четири хапки.
Във връзка със споменаването на островите исках да задам няколко въпроса на библиотекаря, но виждайки горящия му от нетърпение поглед реших да отложа разговора за след вечерята.
— Ще е интересно да пробвам — потрих доволно ръце. — Давай по-бързо всички тези вкусотии.
Не минаха и десет минути и пред нас вече стояха поръчаните порции. „Елфовите ушички“ се оказаха някакви месни пържоли, а моето пиратско ястие изглеждаше като най-обикновено месо от раци.
Предпазливо сложих малка хапка в устата си.
— Е, как е? — с интерес попита Чез.
— Нормално — с известна изненада отговорих аз.
Разбира се, месото се оказа доста люто, но като цяло се търпеше. Очаквах нещо по-животозастрашаващо.