— Ти по-добре хапни втори залък — раздаде се насмешлив глас от съседната маса.
Там се бяха настанили няколко мъже, които, ако се съди по дрехите, принадлежаха към ковашкото съсловие. Между другото, в Крайдол професията на ковача беше втората най-уважавана професия след тази на техномага. Което изобщо не им даваше право да ми се присмиват.
Бързо хапнах втора хапка… И тук вече работата стана сериозна — паренето в устата ми се усили поне двойно. Избърсах предателски появилата се сълза, направих няколко предпазливи вдишвания и изръмжах:
— Нормално.
— Сигурен ли си? — подозрително попита Чез. — Ако искаш, пийни?
Аз се наведох към подигравателно усмихващите се ковачи:
— Не-е.
За щастие паренето бързо изчезна и съвсем скоро усетих сили да хапна още един залък. Ох, защо ли ми трябваше! Паренето не се удвои, а се утрои! Тази хапка буквално се равняваше на предните две, взети заедно!
Няколко минути аз само глупаво гълтах въздух, очите ми изскочиха от орбитите като на дълбоководна риба, и всичко това под съпровода на дивия кикот на ковачите. Когато очите ми се прибраха на обичайното си място, дойде време да изпусна огъня.
„Цвилете, цвилете, ще си го получите — бях вбесен. — Да ви видя сега…“
Свих се, сякаш ми е станало още по-лошо, сплетох заклинанието Огнен дъх и издишах огнената струя в посока шегаджиите от съседната маса. За щастие на ковачите струята се получи по-малка, отколкото очаквах, и не стигна до тях.
В залата се възцари мъртвешка тишина.
— Да, определено пожароопасно ястие — промълвих и спокойно продължих да се храня.
От кухнята се появи Велес:
— Е, как е храната?
— Страхотна — искрено отговорихме ние.
— Но реших да не прекалявам, така че спирам на третата хапка — признах аз и отпих малко от спасителната течност.
— Тогава дай аз да опитам! — Чез грабна цели четири парчета месо и бързо ги пъхна в устата си.
Мълчаливата пауза продължи само няколко секунди. За това време лицето на Чез успя да смени няколко пъти изражението си — радост, изненада, леко объркване и накрая ужас. За негово нещастие аз вече бях изпил всичкия спасителен сос, пресушавайки чашата. Колкото и да е странно, само аз се захилих в този момент. Останалите посетители на ресторанта седяха забили поглед в чиниите си и се страхуваха дори да погледнат в нашата посока.
Докато приятелят ми идваше на себе си след необмисления си опит с огнеопасното ястие, аз реших да разпитам Велес за островите в Шарено море. Разбира се, преди всичко ме интересуваха подробности за работата на посланиците на Империята в тези държави, но едва ли един обикновен библиотекар можеше да задоволи любопитството ми по този въпрос. Остана да се надявам, че Велес ще каже нещо полезно. Разбира се, поназнайвах някои неща за конгломерата на островите, но знанията ми бяха доста оскъдни — на уроците по география и политология аз старателно игнорирах всички теми, свързани с Шарено море. Това беше една от многото стъпки, предприети от мен, за да забравя за родителите си, както и те навремето бяха забравили за мен.
— Не знам какво да ти кажа така набързо — обърка се Велес. — Преди време много се интересувах от Островната империя, дори смятах да пиша книга за нея.
— Значи ми е провървяло — зарадвах се аз.
От кухнята се показа собственикът на заведението и извика гръмогласно през цялата зала, оправдавайки за пореден път името си:
— Велес! Трябваш ми в кухнята!
— Сега имам много работа. Ако искаш, после ще мина през Прокълнатата къща и ще ти изнеса една кратка беседа.
— Добре, не бързам — отговорих аз. — Отбий се и ще поговорим.
Библиотекарят се върна в кухнята, а ние с Чез забързахме към приятелите си в Прокълнатата къща. За щастие или за съжаление, през целия път до къщата моят приятел мълчеше, тъй като всеки опит да произнесе и най-малкия звук го караше да избухне в пареща кашлица. Но едва влезли в станалата почти като родна сграда, и гласът му се появи. Честно казано, аз исках да се приберем колкото се може по-незабелязано, но Чез, както винаги, развали всичко:
— Прибрахме се! — извика той. — Елате всички!
Почти в същия миг от стаите си се появиха Алиса и преместилите се в Прокълнатата къща братя Викерс. И тримата изглеждаха сякаш са си легнали преди няколко часа, при това с дрехите.
— Защо трябва да крещиш така — пробуча Невил, като се прозяваше широко. — Браво, че сте се върнали…
— Какво е станало с лицето ти?!
Разбира се, най-наблюдателна беше Алиса.
— Участвах в непланиран магически дуел — уморено се усмихнах аз. — Не е толкова лошо, колкото изглежда…
— Не е толкова лошо ли?! — повтори Алиса, приближи се до мен и предпазливо докосна бузата ми. — Ти виждал ли си се в огледалото?