— Честно казано, не — отговорих неохотно. — Не ми е до огледало. Да не говорим за това…
Всичките ми усещания се концентрираха на бузата, нали Алиса я докосваше…
— Боли ли?
Чувайки в гласа й истинска загриженост, за миг загубих дар слово от щастие. Само за това си струваше да получа белега.
— И защо не са ти го премахнали изцяло? — озадачено попита Наив. — Стандартна травма — лекува се за три-четири часа.
— Това не е обикновена травма — отговорих уклончиво. — След разговора с Кейтен ме нападна…
— Той е жив?! — извикаха всички в един глас.
— Да, с него всичко е наред…
Аз накратко разказах за срещата си с Кейтен и с две думи описах дуела с нападналия ме ученик. Разбира се, приятелите ми настояваха да научат всички подробности от дуела, но използването на артефакта на нисшите вампири аз все пак предпочетох да премълча, мислено обещавайки си непременно да разкажа за това поне на Алиса. Затова пък за дуела с „водните“ Чез разказа с най-големи подробности. След това дойде ред да разкаже за срещата с Шинс, а накрая и за тази с началника на Службата за сигурност на Академията.
— Е, как мина всичко? — нетърпеливо попита Алиса. — Оцениха ли нашата работа?
— Ами да — подхвана и Наив. — Може би ще ни дадат някакви медали или парична награда?
— Да бе, мечтай си — неочаквано яростно каза Чез. — На Зак му се накараха за всички наши действия — и това не сте направили както трябва, и онова… накрая излязохме не герои, а безполезни първокурсници.
Алиса го погледна подозрително:
— Шегуваш се, нали?
— Да ти приличам на шегаджия? — раздразнено попита Чез. — Ни най-малко! На туй отгоре ни изпратиха да ни сменят едни самодоволни третокурсници.
Да, изобщо не си представях така да съобщим лошите новини на приятелите си, изобщо. По-скоро постепенно, избирайки най-подходящият момент… А не да хвърлим всичко наведнъж! Освен това Чез умишлено преувеличи, представяйки изпращането на третокурсниците като лоша новина.
— Третокурсници?
— И ще ни заменят?
— Точно така — криво се усмихна Чез. — Повече от това…
— Чакай — прекъсна го Алиса. — Ние самите искахме да помолим за помощ, за да се справим по-бързо със „свободните“ вампири. Защо трябва да ни заменят?
— Защото нас ни изпращат да продължим практиката си във форт Скол!
— По-точно, за да добием боен опит — поправих Чез и веднага съжалих за казаното — това уточнение само влоши ситуацията.
Настана ужасна глъчка — всеки счите за свой дълг подробно да обясни защо не може да напусне Крайдол — сякаш това можеше да промени нещо.
— Хей, тук повече от двеста години не е имало въоръжени сблъсъци — показа неочаквани познания по история Наив.
— Всичко е приключвало с дребни сблъсъци и политически интриги — допълни брат му.
Чез разроши косата си:
— Да, върви ни за подобни неща. Няма да се изненадам, ако още утре ни изпратят да охраняваме границата на родната Империя.
Гласът му не звучеше особено оптимистично. Което беше съвсем логично, тъй като той все повече и повече се отдалечаваше от столицата и Натали Митис.
— Война? — замислено каза Алиса. — Това би трябвало да е интересно…
— По-скоро опасно — поправи я Невил.
Стиснах юмруци, опитвайки се да задържа напиращите думи. Пак щях да кажа някоя гадост.
— Човек би си помислил, че от постъпването в Академията животът ни е бил спокоен и безопасен — изсумтя Алиса. — След срещата със Съществото всяка война ще изглежда като почивка.
— Тоест срещата с Инквизицията изобщо не те притеснява? — уточни Невил.
Алиса леко пребледня. Разбираемо беше — за зверските мъки, в които умират вампирите, попаднали в лапите на Шатерската Инквизиция, се носеха легенди.
— Точно така, това са легенди — бързо се взе в ръце вампирката. — Ти виждал ли си тези инквизитори? Не? И аз не съм. А да се страхуваш от неизвестното е признак на недалновидност.
В някои отношения тя, разбира се, беше права. Ние не разполагахме с достатъчно информация за това, какво могат инквизиторите. Слуховете казваха, че в Шатер има аналог на нашата Академия, където Инквизиторите били обучавани на методи за борба с магически създания и Майстори.
— Зак, ти какво замълча? — неочаквано ме попита Алиса.
Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да успокоя странното треперене, преследващо ме вече трети ден. Велхеор ме предупреди за нещо подобно и дори ме посъветва как да се боря с него.
Да мисля за нещо хубаво, да се отпусна и в никакъв случай да не се ядосвам.