— Зак!
Обърнах се… и почти припаднах от ужасната смрад. Явно до този момент вятърът беше духал към него, защото в противен случай Даркин не би могъл да ме приближи незабелязано.
— Уф… — запуших нос и се опитах да изтрия насълзените си очи. — Откъде вониш така?
— От канализацията — сви рамене Даркин.
Ами да, логично беше.
— Как върви търсенето? — попитах аз, опитвайки се да дишам по-нарядко.
— Добре. Трябва да дойдеш с мен!
— Ей, чакай малко — аз бързо се огледах и се убедих, че улицата вече е празна. — Хайде първо да си вземеш един душ…
— Нямаме време! Намерих ги! — той се опита да ме хване за ръката, но му попречи Въздушния щит. — Трябва веднага да отидем там!
— Заедно? — не разбрах аз. — Първо, трябва да съберем група…
— Не! — прекъсна ме Даркин. — Искам да поговоря с тях. Да ги накарам да си помислят пак. И трябва да го направя преди останалите да намерят убежището им.
Хм… Определено имаше зрънце здрав разум в думите му, признах аз. Но да се срещаме сами с вампири, озлобени на целия свят и въоръжени до зъби с бойни артефакти, беше твърде опасно. От друга страна, атмосферата в Патрула и без това не беше особено приятелска. Дали да не се обадя на някой външен.
И тогава погледът ми беше привлечен от позната фигура, появила се в края на улицата. Тази походка не можеше да се сбърка с някоя друга.
— Имаме нужда от известна помощ — след кратка пауза казах аз. — Мисля, че можем да я намерим без да губим никакво време. Велхеор със сигурност ще дойде.
— Велхеор? — повтори Даркин. — Та той е пълен психар! Без него ще е много по-безопасно!
Виждайки изражението на лицето ми, той бързо се обърна и се озова пред Велхеор. Вампирът се ухили с неговата типична широка усмивка и наклони глава в очакване на продължението.
— … казват всички, а аз им казвам: „Не-е, не сте прави“ — бързо продължи Даркин. — О, здравей, Велхеор.
— М-да? — измери го с подозрителен поглед вампирът. — Е, да допуснем… Така че къде се каните да ходите?
Въздъхнах с облекчение. В едно Даркин беше прав — Велхеор наистина беше опасен, можеше също да бъде много обидчив, доколкото това беше типично за всички психически нестабилни същества, независимо дали са хора, вампири, или някой друг. А обиден Висш вампир… брр…
— Намерих леговището на „свободните“ и искам…
— О, Даркин, момчето ми — шляпна го по гърба Велхеор. — Искаш сам да ги убиеш и молиш за нашата подкрепа? Разбира се, аз съм готов да дам своя принос.
Даркин се отдръпна от Велхеор:
— Не. Просто искам да поговоря с тях, да ги разубедя!
— А-а — разочарова се Велхеор.
При това изглеждаше като дете, на което са взели бонбоните.
— Не се разстройвай — включих се аз. — Ако нещо се обърка, ще ни се наложи да се бием.
Велхеор се оживи:
— О, какво стоим тогава?!
— Ами нали това казвам — да тръгваме!
И ние тръгнахме. Вярно, че се оказа съвсем наблизо — до най-близката канализационна шахта. Между другото, до предния ден и представа си нямах, че огромните каменни плочи, срещащи се тук-там по тротоарите, прикриваха входовете към канализацията.
Даркин с изненадваща лекота отмести плочата настрани и пред очите ни се откри тъмна дупка. Носовете ни имаха чудесната възможност да се насладят на всички прелести на ужасната смрад.
— Уф, каква воня, направо кошмар — намръщих се аз.
Велхеор пое дълбоко дъх и замечтано промърмори.
— Да-а… усещаш ли го?
— Смрадта?
— Ловният дух!
Едва се сдържах да не повърна:
— Значи ето какъв бил той…
— Дракон да те вземе! — намеси се Даркин. — Ти Майстор ли си или какво? Какво те притеснява някаква си воня?
„Ами да, точно така — спомних си аз. — Имам подходящо заклинание, при това многократно пробвано в бойни условия.“
— Ако искаш, мога и теб да предпазя от неприятните миризми? — смутено предложих на Даркин, създавайки около себе си защитно поле с филтриране на въздуха.
— Късно е — махна с ръка Даркин. — Вече целият съм пропит с тази гадост.
На въпросителния ми поглед Велхеор отговори недвусмислено:
— Не! Не искам да си развалям удоволствието.
Не знам какво удоволствие можеше да се получи от излизащата от канализацията воня, за щастие нямах такива мераци.
Първи в дупката се спусна Даркин, после Велхеор. Аз бях последен, като единствен, който не можеше да вижда в тъмното. След като проблемът с миризмата беше решен, сега ме плашеше само едно.
— Защо таванът е толкова нисък? — попитах раздразнено, пълзейки след вампирите.