„Не може да бъде, кой би си помислил? — ядосано разсъждаваше Кейтен, пристъпвайки внимателно по отрупалите пода отломки. — Наистина ли Ромиус е предател? Или това е поредната интрига на Академията и той специално е дошъл тук, за да ме освободи? Нищо чудно, че дирята на заклинанието ме доведе именно в тази зала. От друга страна, неизвестният спасител може да иска да ми покаже предателството на наставника. Нищо не разбирам…“
Чувстваше, че трябва да разплете всичко. Остана по-лесната част — да се измъкне от тези тунели, без да привлича много внимание, и да отиде в Академията.
С избора на тунел Кейтен все пак сгреши — след стотина крачки пред него отново се изпречиха канализационните тръби. Да се връща вече беше прекалено късно, така че той се остави в ръцете на съдбата и на хората, проектирали този подземен лабиринт. Разбира се, би могъл да използва няколко заклинания, за да се измъкне, но не искаше да го прави толкова близо до леговището на „Децата на Дракона“. Веднага щяха да го засекат и да стане ясно, че е успял да открие унищожената лаборатория и е видял твърде много.
„Трябва да побързам — трескаво мислеше Кейтен, крачейки бързо по тунела. — За мой късмет магическият фон на канализационните тръби ще обърка всяко търсещо заклинание, но винаги има риск да се сблъскам лице в лице с някой от конспираторите. В края на краищата си нямам и понятие колко от тях обикалят по тези тунели. Може и половината Академия вече да се е присъединила към «Децата на Дракона», а аз да не знам.“
Той толкова се беше замислил, че загуби всяка предпазливост и се опомни чак когато кракът му настъпи нещо меко и влажно. Поглеждайки надолу, той с изненада видя група петна. Очевидно съществата изобщо не се притесняваха, че някой стъпва по тях. Просто тихо изтичаха покрай краката му и продължаваха по своите си тайнствени дела.
„Може би все пак е добре да взема едно със себе си? — изведнъж си помисли Майсторът. — Ами ако представляват интерес за науката?“
Въпреки шока от неочакваното предателство на любимия наставник, Кейтен си оставаше истински учен. Любопитен и леко обсебен от теорията на магията. Кейтен се наведе и внимателно огледа петното, после леко го докосна с пръст. Разноцветната маса се оказа студена и еластична, като желе.
„Хм-м… очевидно са твърде тъпи, за да обръщат внимание на това, което се случва с техните съседи“ — логично предположи Майсторът и внимателно вдигна петното. То веднага се опита да се промъкне през пръстите му, но Кейтен създаде въздушен пашкул, решавайки по този начин и въпроса за транспортирането, защото сега можеше спокойно да сложи опакованото петно в джоба си.
Кейтен беше готов за каквато и да е реакция от страна на пихтиестите същества, но те все пак успяха да го изненадат. Първо петната започнаха да се обединяват в едно голямо цветно петно, давайки време на Кейтен да се подготви и да създаде слаб, за да не привлече нечие внимание, Въздушен щит.
„Сега ще става нещо“ — усети Кейтен, но дори не си и помисли да бяга. Научното му любопитство се оказа много по-силно от евентуалната заплаха, сякаш Майсторът беше наполовина вампир.
В това време огромното петно започна да се трансформира, издигайки се все по-високо и по-високо, докато опря в тавана на тунела. Скоро от петното израснаха крайници — ръце и крака, а след това и глава. След няколко секунди преливащата в най-неочаквани цветове фигура започна да придобива познати черти — петната съвсем точно копираха външния вид на Кейтен!
„Добре измислен защитен рефлекс — възхитено си помисли Майсторът. — Усещайки опасност, петната копират образа на нападателя, увеличавайки го двойно. Мисля, че обикновения човек ще бъде наистина уплашен.“
За съжаление на петната, Кейтен не можеше да се изплаши от подобна трансформация, по-скоро обратното — беше заинтригуван от странните същества. Така че той остана на място, очаквайки с любопитство продължението, игнорирайки риска от преследване.
Разноцветният „Кейтен“ стоеше пред него и също не помръдваше.
— Какво, това ли е всичко? — разочаровано попита Кейтен.
Разбира се, отговори му само мълчание.
— Е, добре.
Ударът от Въздушния юмрук буквално пръсна на парченца човешката фигура, но вместо да паднат на пода като безформени капки, петната отскочиха от каменните повърхности. Приемайки подобна на сфери форма, те започнаха да отскачат от всички повърхности, в които се удряха — пода, тавана, стените, Въздушния щит на Кейтен. Рикошираха от всичко, до което се докоснеха, и постоянно увеличаваха скоростта си. Много бързо целият тунел се изпълни със стотици цветни сфери, носещи се с невероятна скорост. Нещо повече, ударите на тези сфери станаха толкова силни, че на Кейтен му се наложи да укрепи Въздушния щит, а това правеше заклинанието много по-видимо, отколкото преди.