— Тук са Пограничните райони — отговори ми петата на пълзящия напред Велхеор. — Кажи благодаря, че изобщо успяваш да минеш. Едва ли вие двамата ще можете да промените структурата на костите си и да направите телата си меки като восък.
Дори няма да пробвам. Ако тази дупка стане само още малко по-тясна, на Велхеор ще му се наложи да пълзи в нея сам, променяйки формата на тялото си. Вече бях виждал как го правят Висшите вампири, зрелище си беше…
— Тук има и нормални тунели — раздаде се отпред приглушения глас на Даркин. — Но само по този път можем незабелязано да се промъкнем до леговището на „свободните“. Така че пазете тишина!
Останалия път изминахме в пълно мълчание. За щастие той не се оказа толкова дълъг, че краката ми да се схванат от пълзенето на четири крака. Монотонно премествайки крака и ръце, аз бях толкова хипнотизиран от процеса, че не забелязах резкия спад във височината и тупнах от тръбата право в мръсно-зелена локва.
— Шшт! — едновременно изсъскаха вампирите.
Опитвах се да пълзя тихо, но не се получаваше много добре. Макар Въздушният щит да филтрираше въздуха и да ме защитаваше физически, той вдигаше шум за десетима. И колкото повече навлизахме в лабиринта на канализацията, толкова по-мръсно ставаше наоколо и толкова по-шумно се предвижвах. Всъщност би трябвало да отбележа, че тунелът изглеждаше доста странно — земята по стените беше твърда и гладка буквално като разтопена, а подът беше подозрително мек. Тръби изобщо нямаше.
— Що за канализация и водопровод е това, щом в нея няма тръби?
— Ще има тръби — прошепна Даркин. — Имай търпение.
И наистина, след няколко завоя ги видях. Така наречените тръби. Ужасно мръсни и занемарени, като всичко останало, което ни заобикаляше. Честно казано, подобна угнетяваща гледка на фона на приказките за тайнствения водопровод, обвит във всевъзможни заклинания, много ме разочарова. Всъщност благополучно бях загубил своята „пелена“, така че не можех да видя заклинанията по тръбите. А много ми се искаше…
Скоро пред нас се дочуха приглушени гласове — приближавахме леговището на „свободните“. Тук и без предупреждение беше ясно, че трябва да бъдем тихи.
— … ти сигурен ли си…
— … ние ще трябва да…
— … нападнем…
До нас достигаха откъслечни думи, но все още бяхме твърде далеч. Изведнъж забелязах, че Велхеор вече не е до нас. Той сякаш се разтвори в тъмнината.
След няколко крачки се натъкнахме на първото тяло.
— Часови — едва чуто прошепна Даркин.
Сякаш не се сетих сам. Очевидно и следващите тела също принадлежаха на часови, освен ако, разбира се, Велхеор не се канеше да избие всички „свободни“ преди да успеем да разпитаме техните предводители.
Най-накрая се добрахме до неголяма зала, повече или по-малко напомняща обитаемо помещение. За съжаление оскъдното осветление не ми позволяви да огледам както трябва. Дори беше обидно, че при толкова много неудобства, свързани с трансформацията ми към нисш вампир, до този момент не бях получил нито едно от техните предимства. Всичко, което можех да видя, бяха едва различими сенки, седящи пред нещо като магическа кристална топка. Най-интересното беше, че от топката се чуваше мъжки глас, който уверено нареждаше на вампирите.
— Трябва да се свържете с групата в Лайминг, за да координирате действията си. Също така в най-кратки срокове трябва да вербувате колкото се може повече вампири, за да…
Изведнъж незнайно от къде се разнесе гласът на Велхеор:
— Аз съм ужас, летящ на крилете на нощта! Аз съм глупава мелодия, от която не можеш да се отървеш!
— Кой е там?!
Нисшите вампири скочиха на крака и започна да се оглеждат. Наложи се ние с Даркин да се скрием по-добре, така че загубихме от поглед залата и не можехме да виждаме какво се случва. Но перфектно чувахме всичко.
— Вече ви казах, аз съм ужасът…
— Ето го! На тавана!
— Хванете го!
— О, не, той ще убие всички — прошепна Даркин. — А нали дойдохме да преговаряме!
Не ми трябваше много време, за да взема решение:
— Значи трябва да се намесим.
Поех си дълбоко дъх и изскочих от прикритието си, предварително подготвил Универсална стена и няколко Огнени топки. Огнените топки се разлетяха из залата и увиснаха във въздуха, за да придадат значимост на появата ми и да осветят залата.
— Никой да не мърда!
Не разчитах, че някой ще ме послуша, затова точно такъв ефект не очаквах. Всички присъстващи застинаха в най-нелепи пози — Велхеор в стойка на една ръка, два вампира с вдигнати за удар мечове, и още три — целещи се с пръстените си в мен. О, да не забравя и за вампира, лежащ на пода в много неестествена поза, освен ако, разбира се, пречупения на три места гръбначен стълб може да се счита за нещо нормално за функциониране организма на нисш вампир.