— Белия, не съм съгласен с твоето решение! — неочаквано се обади един от вампирите. — Можем да ги убием още сега и значително да отслабим Патрулите!
Останалите вампири зашумяха одобрително. Изглежда, че бях надценил авторитета на белокосия. Като нищо можеха да започнат да използват артефактите! И това щеше да има опустошителни последици за толкова малко помещение…
Не можех да атакувам пръв, но и да чакам, докато някой от вампирите най-накрая задейства артефакта си, също не исках. Решението дойде неочаквано.
— Велхеор, обясни, моля те, на тези субекти, защо не трябва да се закачат с нас!
Честно казано, доста се притеснявах, че вампирът за пореден път ще направи някаква непредсказуема гадост. Например да се обърне и да си тръгне, оставяйки ни насаме с тълпата озлобени на целия свят нисши вампири, въоръжени със забранени бойни артефакти. За щастие, Велхеор реши да подкрепи моята импровизация.
С бързо и гъвкаво движение той скочи на крака, светкавично се приближи до вампира, застанал до белокосия, и го сграбчи за гърлото:
— Този ли?
Преди някой от шокираните вампири да успее да използва артефакта си, Велхеор разкъса трахеята му. Разбира се, не подозирах, че ще постъпи толкова жестоко, но именно подобна демонстрация можеше да спре „свободните“ от безразсъдни постъпки.
Тялото се свлече на пода, но останалите вампири не помръднаха.
— Смятате, че с няколко магически дрънкулки ще може да се мерите с Висш вампир? — зловещо се усмихна Велхеор. — Ако искам, мога сам да ви избия всичките. Бих ви изтръгнал сърцата и бих нахранил плъховете с тях…
— Всъщност няма нужда да се свързвате с нас — прекъснах вампира, въпреки че при създалата се ситуация с думи не беше така лесно да се постигне нещо. — Вече сключихме споразумение. Нека да не усложняваме ситуацията.
Белокосият оголи зъби в леко нервна усмивка:
— Да, сключихме споразумение.
— Вие ще посочите мястото на срещата, след като освободим заловените вампири. И ако това не стане, тогава той — посочих към Велхеор — ще излезе на лов.
От по-нанатъшни разговори нямаше смисъл, така че ние бавно и предпазливо напуснахме помещението. Само че сега първи вървеше Даркин, след него аз, а на опашката — Велхеор, като гаранция, че на „свободните“ внезапно няма да им се прииска да повоюват.
— Мисля, че мина добре — отбелязах аз, докато пълзяхме през тясната тръба към люка, от който дойдохме.
— Да…
Съдейки по тона, Даркин явно искаше да каже още нещо, но си замълча. Мисля, че го притесняваше прекалената кръвожадност на Велхеор, готов да убива всичко, което се изпречи пред очите му. А беше крайно време да свикне. Аз, колкото и ужасно да звучеше, наистина започвах да свиквам.
Излизайки на улицата, ние стигнахме до единственото правилно решение — да се съберем всички заедно и да обсъдим следващите стъпки. По-точно до това решение стигнахме ние с Даркин, а Велхеор набързо се сбогува с нас и отиде да си вземе душ, за да отмие така наречения ловен дух.
— Даркин, помниш ли кой район претърсва Алиса?
— Разбира се, съвсем наблизо е — с готовност отговори вампирът.
И ние забързахме към района на Алиса, който се оказа само на няколко пресечки. Не минаха и десет минути и бяхме на мястото — до отворен люк, водещ в канализацията. Наоколо нямаше нито един човек — жителите на Крайдол умело избягваха местата с дори и най-малък намек за опасност. Само един нисш вампир, който стоеше на пост до люка.
— Влязоха преди малко — докладва той. — Това е вече петата шахта, която проверяваме, и досега всички без резултат.
— Ще влезем ли след тях или ще изчакаме? — попита ме Даркин.
— Ами… — погледнах вонящия от канализацията Даркин и сбърчих нос. — Ще изчакаме тук!
Нямах ни най-малко желание да влизам отново в канализацията. А и не беше необходимо.
— Ей, не усещаш ли странна миризма? — внезапно попита Дъркин.
— Ако под „странна“ нямаш предвид тази на канализация, която се носи от теб, тогава… — задуших аз. — Ей, мирише на печено! С удоволствие бих хапнал, между другото…
Преди да успея да довърша изречението си, от люка започна да излиза зловещ черно-кафяв дим.
— Какво става там?!
За съжаление или за щастие, не можехме да се спуснем долу при приятелите си, защото в този дим лесно бихме могли да се натъкнем на техните заклинания. Няколко минути по-късно отдолу се чуха ругатните на един от третокурсниците, а след секунди се появи и самия той. След него се появиха Алиса и нисшите вампири.
— Какво ти става?! — възмутено крещеше младежът, редувайки всяка дума с ужасна кашлица. — Кхъ. Това бяха просто плъхове!