Даркин леко се усмихна:
— Само кажи, и дракони ще тръгнем да ловим…
— Ще тръгнем! — ентусиазирано потвърди Чез. — Така че стига си пил, Даркин, по-добре заедно да помислим как да се срещнем със „свободните“ преди третокурсниците.
Даркин сви рамене:
— Няма проблем, просто трябва да обясня ситуацията на Стела и тя ще предаде всичко на белокосия лидер на „свободните“.
Извъртях очи към тавана:
— Не може ли да минем без нея?
— Уви — огорчи ни вампирът.
Чез щракна с пръсти:
— Предлагам, за да протекат преговорите в приятелска атмосфера, да поканим с нас Велхеор.
— О, да, той е просто образец на дружелюбието — вдигна очи нагоре Алиса.
— Той може би не, но останалите ще се държат мно-о-ого дружелюбно. Така дружелюбно, сякаш от това зависи животът им — доволно отбеляза Чез. — Всъщност това си е самата истина.
Напоследък започнах да забелязвам нездравословно преклонение от страна на Чез към методите на Велхеор. Преди рижият ми приятел никога не се беше отличавал с особена кръвожадност, но лошото настроение от принудителната раздяла с момичето явно оставяше своя отпечатък.
— Само че как ще го открием? — попита Алиса.
— О, не се притеснявай — уверих вампирката. — Ще се появи в нужния момент, Велхеор това го умее.
И това започна да става много подозрително.
— Тогава да отиваме при Стела, тя вероятно сега си е у дома — предложи Даркин. — След като смяташ, че Велхеор ще се присъедини към нас по пътя.
Напускайки кръчмата, ние се насочихме към бедните квартали на Крайдол, където, според Даркин, живееха повечето нисши вампири. Гледайки порутените сгради, аз започнах да разбирам причините за постоянно недоволство на нисшите. Всъщност такива причини имаше достатъчно много, жилищата бяха само капка в морето.
Някъде по средата на пътя към нас незабелязано се присъедини Велхеор. Преди секунда го нямаше, а на следващата…
— Къде отиваме? — небрежно попита вампирът, изниквайки по необясним начин между мен и Чез.
Ние подскочихме от изненада:
— Как се появи тук?!
— Телепортирах се — засмя се Велхеор. — Между другото, за липсата на предпазливост ви пиша двойка, а на теб, Зак, направо единица.
Алиса ме погледна подозрително:
— Защо на нас двойка, а на него единица?
— Той е в особено положение — отговори Велхеор. — И изискванията към него са специални.
Ох, няма да се спре. Чака доказателство, че съм достоен за Алиса, въпреки че ако трябваше да се доказвам, нямаше да е пред него, а пред самата Алиса… само да знаех как да го направя.
— Струва ли ми се или наистина ме следиш? — попитах намръщено аз.
— Разбира се — потвърди вампирът. — До теб винаги е толкова интересно. Неприятност след неприятност, точно както обичам.
Подозирах нещо подобно, когато казах на приятелите си, че Велхеор ще се появи в нужния момент.
— Е, къде отивате сега? — повтори въпроса си вампирът.
Описахме му набързо ситуацията и му разказахме за конфликта с по-големите ученици. След като ни изслуша внимателно, Велхеор дълбокомислено заяви:
— Ами щом тези младежи ви пречат толкова, тогава аз мога да ги…
— Не ги убивай! — хорово извикахме всички.
— Ех, бягате от лесните начини — въздъхна вампирът. — През цялото време гледате как да усложните нещата. Добре, да вървим да говорим с вашата вампирка. Но ако започне да се дърпа…
Този път хорът беше още по-строен:
— Не я убивай!
„Ако това продължава, скоро тази фраза ще можем да я разделим на гласове — с ирония си помислих аз. — Алиса ще вземе една октава нагоре, а Чез — една надолу…“
— А поне да я осакатя може ли? — продължи Велхеор.
— Не може! — едва сдържайки смеха си, отговорих аз. — Само ще стоиш и мълчаливо ще я гледаш. Мисля, че това ще е напълно достатъчно, за да се разбъбри.
Останалите дружно ме подкрепиха и по целия път до дома на Стела Велхеор обидено мълчеше. Между другото, да нарека това порутено нещо с думата „дом“ се поколебах. По-скоро нещо средно между колиба и развалина.
— Да не си се объркал? — втрещено попита Алиса. — Може ли изобщо да се живее тук?
— Къща като къща — сви рамене Даркин. Той погледна през отвора, на който би трябвало да има врата, и извика: — Стела! Тук ли си?!
Вампирката погледна през прозореца, прикрила лице с черна маска, и попита изненадано:
— Какво търсите тук?
— Теб — колкото може по-дружелюбно се усмихнах аз. — Трябва сериозно да поговорим с теб.