— Хей, не е толкова зле. Виж, самата визуализация на заклинанието е почти незабележима. Ако скрием всички носещи потоци и оставим само купола, той почти няма да се вижда през „пелената“. Нека да направя нова версия на Завесата, като сложа цялата основа под краката си. На открито ще мога да скрия сплитанията под земята и те изобщо няма да се виждат.
Както и очаквах, олекотената завеса се оказа почти неразличима от разстояние десетина крачки.
— Ще се скрием по-далече и може да не ни забележат — удовлетворено казах аз. — Сега трябва да помислим за това как да избегнем търсещите заклинания.
— Не знаем какви точно заклинания ще използват — напомни Алиса. — Така че не виждам смисъл да си блъскаме главите. Или ще имаме късмет и няма да ни забележат, или…
— Чакай — прекъсна я Чез. — Търсещите заклинания са подчинени на общи принципи. Малко вероятно е да използват нещо коренно различно.
Трябваше ни около час, за да измислим решение и на този проблем. Разбира се, тествахме купола само с нашите си, простички търсещи заклинания, но като цяло всичко работеше доволно добре. Обучих Завесата да пропуска дребните търсещи заклинания така, сякаш на нейно място няма нищо. В действителност Завесата леко коригираше пътя на заклинанието, плъзгайки го по повърхността си.
— Е, сега сме готови — потрих доволно ръце. — Мисля, че се справихме чудесно. Направо сме гении.
— Ама че гении — засмя се Алиса. — Само дето с нашите знания така усукахме това заклинание, че освен теб никой няма да успее да го използва. А и на теб ще ти се наложи да се понапрегнеш.
Това си беше самата истина. Дори за създаването на обикновено заклинание за невидимост се губеше много енергия, а като се сметнат добавките за звукоизолация и екраниране на търсещи заклинания… Не бях убеден, че ще мога да участвам в битка веднага след това заклинание.
— Добре де, когато имаме време, ще се опитаме да го оптимизираме — каза неуниващия Чез. — Току виж и сами започнем да използваме Завесата-невидимка.
Скоро се върнаха Даркин и Стела. Не мажаха да кажат нищо ново за мястото на срещата — пустош като пустош. Не рискували да се приближат твърде близко, за да не привличат излишно внимание, а отдалеч не забелязали нищо специално. На свой ред ние им показахме заклинанието за невидимост и нахвърлихме плана на действие.
— Всичко, което трябва да направим, е да се намесим в точното време и да позволим на „свободните“ да избягат — казах аз. — В битката няма смисъл да се включваме, едва ли имаме сериозни шансове за победа.
Даркин колебливо ме докосна по рамото:
— Ти май изобщо не допускаш възможността „свободните“ да победят.
— Ами да! — надигна глас и Стела. — А ако те набързо отупат всичките ви магове?
— Това е практически невъзможно — високомерно отвърна Алиса. — Но ако все пак се случи чудо, тогава за нас ще остане да окажем първа помощ на третокурсниците.
— Или последна — ухили се Чез.
Ние с Алиса се спогледахме разтревожено.
— Знаеш ли, Чез, мисля, че Велхеор ти влияе прекалено лошо.
— Само се шегувам — размаха ръце Чез.
— Точно така — казах мрачно. — Навикът за подобни шеги взе от него, гледай и към други негови навици да не преминеш.
Червенокосият ми приятел изсумтя обиден:
— Ама че сте…
До вечерта оставаха още няколко часа, така че Алиса и Чез тръгнаха към квартала на друидите да открият Невил, надявайки се да намерят там и по-малкия му брат. Даркин и Стела изглеждаха доволни от живота, главно защото най-накрая намериха общ език, но бързо изчезнаха от Прокълнатата къща, оставяйки ме напълно сам. Впрочем самотата ми не продължи твърде дълго.
На вратата се чу изискано почукване.
Дори нямаше нужда да питам кой е, знаех го със сигурност. Само офицер Девлин можеше да чука така тактично. Всъщност той беше единственият, който някога беше правил нещо подобно на входа на Прокълнатата къща.
— Влизай, Девлин!
Стражът внимателно отвори вратата и надникна в залата:
— Да не преча?
— Разбира се, че не — опитвайки се да скрия раздразнението си, казах аз. — Винаги се радвам да те видя.
Тези негови маниери и лъчезарна усмивка вбесяваха практически всички, макар че никой не можеше да обясни защо.
— Дойдох да ти кажа благодаря за съветите. Наистина много ми помогнаха.
— Ъ-ъ… какви съвети? — не разбрах аз.
Мислено още си повтарях заклинанието за невидимост, така че ми трябваше исвестно време, за да разбера за какво става дума.
— Подсказа ми най-добрият начин да поканя Алиса на среща — усмихна се стражът.
— А, тези съвети…
Внимателно се вгледах в лицето на Девлин, очаквайки да видя гняв, недоволство или поне следи от отговора на Алиса за всички онези глупости, които дадох като съвет на стражника в пристъп на гняв. Уви, копелето изглеждаше истински щастливо.